Прочетен: 3187 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.11.2020 19:27
Някога отпратих спомените. Едните –
волни птици, отлетяха към друго небе.
Останалите – кротки мравчици, бавно поеха
по лабиринтите към долната земя.
.През годините, от време на време,
тайно надничах през пукнатините на миналото.
Там като съмне, ясно се виждат драскотините,
грапавините и петънцата по набръчкания релеф.
Там е моят стар свят.
Там цветовете не са само познатите изгреви и залези,
а над всяка наша среща – и звезди, и луни, и Млечни пътища.
Снегът там е любовен, листопадът – и ореол за сезона.
Дори двамата в синята къща на дъждовете
сънувахме едно и също.
Но внезапно повярвах, че без спомените
ще съм абсолютно свободна, че тъгата ще намери чужд дом
и сегашно време ще е моето време.
Отдавна сводът е пуст – без гънка от птица.
Пейзажите са непроменени,
а цветовете вяло си стоят по местата.
Затова реших да чакам спомените.
Тази сутрин усетих ветрец, който повдигна пердетата.
Сигурно идат.