ВСЕКИ СИ ПЛАЩА ЗА ДЯВОЛИИТЕ



Прадядо ми, Бог да го прости, беше добър и спокоен човек.Често с малко думи ми  обясняваше важни неща. Когато се ядосвах за някаква несправедливост той казваше – Ти си карай по правия път, остави другите сами да решават каква ще я вършат, идва ден когато човек си плаща за дяволиите. Не можеш да лъжеш вечно ни другите, ни себе си, ни Господа...

Научих много от прадядо си, запомних доста уроци, но да запомниш и да приложиш в практика са две различни неща. Занимавам се със спорт и йога от доста време, това ми даде както сила, така и издръжливост. Бях в състояние да се възстановя много бързо дори след голямо натоварване. Стигнах до момент, в който четири часа сън ми стигаха да си почина...Започнах да считам това за нормално, започнах да си мисля, че съм от желязо...Как съм се лъгал само...и как съм си въобразявал, че няма да дойде ден, в който и аз да си платя за дяволиите...

Като по законите на Мърфи бедата не идва никога сама. Точно в моментта, в който тялото ми бе изтощено и имаше нужда от истинска почивка, взех, че се натрових. Много неприятно преживяване е това. Направо си е страшно да усетиш как всички сили те напускат, как мускулите ти се тресат от спазми, а съцето бие лудо. Да си кажа честно мислех, че това е краят. За това и написах –Край...? Не обичам да си тръгвам без да кажа нищо, а тогава това бе единственото, което ми дойде на ума.

Искам веднага да прекратя всякакви спекулации относно натравянето. Все още нямам представа как определени химикали са попаднали в тялото ми, но такива неща се случват всеки ден. Хората работещи в клиника по токсикология знаят това добре. Не е задължително някой да ти желае злото, за да попаднеш в ситуация, в която живота ти виси на косъм. Понякога един милиграм от дадено вещество може да причини сериозни здравословни проблеми, или дори смърт.

В случай, че си бях почивал достатъчно в миналото и не бях изтощил организма си, можеше да ми се размине по-леко. Вината за всичко си е моя. Бях станал прекалено самонадеян и си въобразявах, че нищо не може да ме повали. Не бях прав, това вече е ясно. Никой не е от желязо, колкото и силна воля да има един човек, колкото и тренирано да е тялото му, има граници, които не бива да се преминават.

Бързах защото виждах как започват да изчезват важни данни от интернет. А те са нужни както за изследванията ми, така и за проверка на моите твърдения. Бързах защото виждах как медиите ни вместо да поддържат българщината, носят предимно поквара.Смятах, че това, което правя си заслужава труда,  дори и само на един сънародник да се върне загубеното самочувствие.

Все още мисля така, все още смятам, че си заслужава труда българите да знаят истината за себе си и да започнат да се държат като горди и силни хора. Докато мога ще продължавам да вървя по избрания от мене път, но сега вече си знам мярката. Ще търся по-често помощта на приятели и доброжелатели. Все пак силни сме когато сме заедно. Един човек може да направи много, но голяма група вдъхновени и силни хора е в състояние да извърши дори невъзможното.

Благодаря на всички, които изразиха своята подкрепа в блога ми! Вярвам в силата на добрите мисли, вярвям, че пожеланията ви са ми помогнали. Още веднъж – Благодаря ви!