СТАРОБЪЛГАРСКИ НАДПИСИ ОТ АЛПИЙСКИТЕ РЕГИОНИ

Нашите и чужди изследователи, определящи българите като азиатски народ са успели за заблудят обществеността като са укрили планини от доказателства. Ако беше верно, че българите са се появили в на юг от Дунава чак в Късната Античност, то не би трябвало да има старобългарски надписи и артефакти преди този период в Източна и Средна Европа. Фактите обаче показват една съвсем различна картина. Не само в Тракия, но дори и в района на Източните Алпи се срещат старобългарски епиграфски паметници от VI – V-ти век преди Христа, т.е. хиляда години преди “идването” на дедите ни.

В археологически слой от Ранната Желязна Епоха са намерени са саби, върхове на стрели, копия от същия тип като тези на дедите ни [ 1] [2]. Тези данни обаче се укриват усилено повече от половин век защото смачкват неиздържаните теории на Златарски, Симеонов, Овчаров, Бешевлиев и др.

Тук ще бъдат представени сравния на старобългарска сабя и върхове на стрели и сабя и върхове на стрели от VIII- ми век преди Христа намерени в през петдесетте години на миналия век в източноалпийските региони.

Находките в ляво са от  Желязната Епоха, намерени са в източноалпийските региони, срещу тях са представени старобългарска сабя и връх на стрела (Г. Фехер).

Според официалната историография тези находки не би трябвало да съществуват, но за ужас на определена група учени сабите и стрелите са съхранени в депото на Археологическия Музей в Любляна ( Словения). Старобългарската сабя уж не би трябвало да се появи по тези места не по-рано от V-ти век, но фактът, че я има 1300 години преди “появата” й в Европа показва, че нещо не е наред с твърденията в официалната историография.

 Освен находките причиняващи неимоверно главоболие на някои личности, има и други още по-фрапиращи данни, които показват, че е крайно време българската история да се пренапише. Нека разгледаме два епиграфски паметника от района на Източните Алпи.

Първият надпис (Schum. МА 14 ) е изсечен върху еленово рогче служещо за амулет. Обектът е датиран VI-ти – V-ти век преди Христа. Трябва да се отбележи, че такива рогчета са намирани и в нашата Родина в старобългарски гробове, но са датирани VI-ти -VIII- ми век  след Христа, дали това отговаря на истината е друг въпрос.

Стилът на буквите е много близък до този на фригийската азбука. Текстът е написан слято, няма маркировка между отделните думи.

 Четенето е следното: ЕСИУМНИНЕСУР.

Понеже Есиумнинесур не прилича изобщо на ретско лично име ( като Писие, Валтен, Перуниес ) то явно трябва да се търсят отделни думи даващи някакъв смисъл. Следното разделение дава възможност за логичен превод:

ЕСИ  * УМНИ *  НЕ * СУР *

ЕСИ  е перфектен еквивалент на старобълтарското ЕСИ – ти си;

УМНИ означава умен;

НЕ  е отрицателната частица не;

СУР  отговаря на нашата дума суров, тук употребена в смисъл на зелен, неопитен;

На старобългарски значението би било – Ти си умен, (а) не неопитен.

Навярно предназначението на амулета е било да вдъхне увереност на притежателя. Това разбира се е предположение, за истинската функция на артефакта можем само да гадаем. Важното е, че текста е преводим на старобългарски.

Вторият надпис е определен като венетски, гравиран е върху съд намерен в гробница. В момента се съхранява в музея на Адрия.  И в този случай няма разстояние между думите. Посоката на четене е от дясно на ляво. Това може да се види от ориентацията на буквите: Е, С, М, Н, Л.

Траскрипцията е: ЕСМИВЕНЕЛУСЛЕЕНИЙ. Следното разделение дава възможност за логически превод:

ЕСМИ * ВЕНЕЛУ * СЛЕЕНИЙ *

EСМИ - отговаря  перфектно на старобългарското ЕСМИ – аз съм;

ВЕНЕЛУ – е лично име Венел в дателен падеж, т.е. на Венел;

СЛЕЕНИЙ- е показва връзка със старобългарския глагол сълати – изпращам, съланий означава изпратен;

На старобългарски значението би било- Аз съм изпратен на Венел.

Възможно е съдът, на който е гравиран надписа да е бил предназначен за гробен дар на покойник наречен Венел. Това лично име наподобява българското име Венелин.

Имайки предвид, че надписите са на 2550-2450 години, то трябва да се каже, че приликата със старобългарските думи е смайваща. Да не забравяме, че окончанието за дателен падеж У ( във Венелу) е типично за старобългарски думи в дателен падеж ( Богу – на бога, сыну – на сина).

Древното присъствие на стари българи в северните части на Апенинския полуостров изобщо не е мистерия. До скоро се смяташе, че халщатската култура е възникнала самостоятелно в алпийските области. Новите изследвания обаче показват, че създателите на тази уникална за Средна Европа култура са трако-кимерийски племена. Според Жан-Жак Хат, въз основа на значителен брой археологически находки става ясно, че през VIII-ми век преди Христа трако-кимерийци са дошли от Източна Европа и са се заселили в Унгария, Бавария и Северна Галия (наричана Галия Белгика).

Поне до V-ти век трако-кимерийските българи са обитавали Източните Алпи защото някъде към 415 година римският историк Орозий Павел поставя земите на българите между Каринтия ( Австрия ) и Гърция.

Комбинацията от исторически извори за присъствието на българи в алпийските региони, епиграфски данни и археологически находки е неопровержимо доказателство, че дедите ни са били древен европейски народ с изключително висока култура. Свидетелствата, че българите са потомци на траки и кимерии не са заблуда, а реалност, която за съжаление е неудобна за нечии политически интереси. Време е нашите учени да спрат да служат на чужденци и да покажат на българския народ истинската му история! Има изобилие на данни,  те трябва само да се поднесат на широката публика.

Използвана литература и пояснения:

1.М.Gushtin, NOTRANJSKA, ZU DEM ANFANGEN DER EISENZEIT AN DER NORDLICHEN ADRIA, katalog, Narodni Muzej, Ljubljana, 1979.
2.V. Stare, Prazgodovina Shmaretje, katalog, Narodni Muzej, Ljubljana, 1973.

3.F.S. Smole, Nekai o Venetskih Napisih, Proceedings of the Fourth International Topical Conference ANCIENT INHABITANTS OF EUROPE, Založništvo Jutro, Ljubljana, 2006;

4.J.J. Hatt, Celts and Gallo-Romans, Archaelogia Mundi, Nagel Publ. Geneva, 1970;

Характерът на представените в тази работа надписи е индикация, че през първото хилядолетие преди Христа, Ретия и Венетия са населявани и от хора, говорещи българско наречие.

За името на областта Ретия, произнасяно в древността като Рейтия се предлага обяснение с галската дума ардус – височина, хълм, от която идва и названието на Ардените- планинска верига в Белгия. При липса на по-добър кандидат ардус наистина би било приемливо, но работата е там, че българските думи рът, рътлина, рид ( хълм, високо място) са по-близки до Рейтия отколкото ардус. Най-вероятно оригиналното име на Реития е било Рътия, но поради липса на Ъ в латинската азбука, римляните го преиначават на Rhaetia.

Езиковедите анализирали  името на  Рейтия не са обърнали внимание на факта, че България е осеяна с топоними съдържащи частицата рът. Това са Рът, Бели Рът, Средни Рът, Тънки Рът, Шипковски Рът, Рачов Рът, Илаков Рът и т.н. Освен това е от значение да се отбележи, че ретските и венетски лични имена Валтен, Перуниес, Венел са изключетелно близки до българските Владен, Перун, Венелин.