МУЗИКАТА И ТАНЦИТЕ НА ТРАКИТЕ

Тракийската музика е очаровала и омайвала всеки, който е имал щастието да чуе прекрасните гласове на Орфей, Линей, Тамирис, Музей, Филамон и Евмолп. В техните ръце китарата, лирата и флейтата са се превръщали в интрументи на магията. Не случайно някои от тези наши предци са обожествени след смъртта си, а спомена за тях не е изчезнал дори и след 3500 години.

Омир, Павзаний, Еврипид, Плиний, Страбон, Аполодор и др.свидетелстват за невероятните умения на тракийските певци и музиканти. Смята се, че тракиецът Филамон създава хоровото пеене, под неговото ръководство млади момичета са пеели химни за Латона ( Лада) и Аполон ( Белен). Тамирис пък повлиява до голяма степен дорийската музика и танци. За дедите ни е било известно, че не могат без песни и веселби. Конон определя траки и македонци като народите най-силно обичащи музиката, а Страбон свидетелства, че дори и бедните траки ( дарданите в Западна България)  живеещи в землянки били изкусни майстори на струнни и духови инструменти.

Гласът на Орфей е считан за вълшебен и в състояние да покори хора и животни. Впечатлението на гърците от способностите на великия тракийски музикант е толкова силно, че в легендите си те споменават как реките спирали да послушат младия тракиец и дори планининте се премествали, за да го чуят. Твърдяло се е също, че славеите в близост до гроба на Орфей пеят по-сладко от всички останали. Дарбата на митичния музикант ще да е била невероятна затова и не е учудващо, че на траките се приписва изобретяването и разпространението на лирата, флейтата, кимбалите и други инструменти. Естествено щом траки са създателите им, то и имената ще са тракийски.

Плиний твърди, че седемструнната китара от неговото време първоначално е била само с четири струни. Явно от там идва и името й. Думата китара е свързана с тракийското кетри, което е архаичния вариант на българското четри, четири. На гръцки четири е тетарес, тесарес, писурес.

Флейтата (или по-точно кавала ) е наричана по орфеево време аул(ос). Понеже южните ни съседи са “гълтали” началната веларна съгласна на някои български ( тракийски) думи, то кавал бива преиначено на аулос. Страбон споменава, че аула (кавала ) е наричан берекинтски и фригийски, а от Херодот знаем, че най- старите селища на фригите и берекинтите ( те са фригийско племе) са били в Юго-Западна Тракия и Македония. Съществувал е и двоен аул ( кавал), който има паралел в българския музикален инструмент двоянка.

Кимбалът е всъщност купа направена от бронз. Когато две такива са били удряни една в друга се е получавал силен камбанен звън. Древното название на кимбала е кумбалос, което е точно съотвествие на диалектната ни дума кумба- яма, окоп. Точно това е купата- нещо кухо, изкопано. В някои пловдивски диалекти не се казва вдлъбнат, кух , а укупан. Друга сродна на кимбал дума е камбана. Кимбалите са се използвали първоначално в култа на тракийската богиня -майка. На нейните поклонници се приписва създаването и на тимпана. Този ударен инструмент е и нашия тъпан. В древността тимпан се е произнасяло тумпан, а тази дума у свързана с българските тупам, тъпча, тонпание-биене. За да произведе звук тъпана се бие (тупа).

Сирингът е духов инструмент използван от тракийските сатири. Неговото име е просто архаичен вариант на старобългарската дума свирелъ – свирка, флейта. Сиринг е свързано с нашите думи свиря, свирене, свирач. Другото име на белия бъз – сирчогин също показва връзка със сиринг. Сирчогинът има куха дървесина и е подходящ за направа на прости духови инструменти.

Бринкос е название на тракийски струнен инструмент, чието име Дуриданов свързва с украинската дум бряк – звън, звук. Сродна на бринкос е и българската брънкам – звъня, бръмча, да не забравяме и старобългарската бренцание- звън.

Тракийския магадис е споменат от Страбон, но описание не е дадено. Според мен магадис е алтернативно название на гайдата. Магадис отговаря на нашата дума мях- основната част на гайдата. Този инструмент е много древен. Има изображения още от първото хилядолетие преди Христа. Става дума за камените фризове на Кара тепе, Анатолия. Там са изобразени хетски музиканти свирещи на гайда, но трябва да се поясни, че в хетската империя са влизали  тракийски племена като мизи и дардани, така че древните гайдари от Кара тепе са най-вероятно траки. Където и да са ходили те са носили със себе си и музикалните си инструменти. В постинга “Тракийското присъствие в Галия и Британия” бе обяснено, че името на астурите в Испания отговаря на тракийския етноним асти, и мизийския топоним Астур. Точно в испанска Астурия гайдата носи дори до днес името гайта. Траките са обитавали и Британските острови. На кимришки гайда е пип-год, а на гейлик дудук е дудак. Едва ли е случаност.

Не само имената на древните тракийски музикални инструменти показват, че създателите им са говорели българско наречие. Старите летописци са документирали и названия на различни тракийски песни. Херодот и Страбон споменават една много интересна дума – пейан, която те превеждат като пеене и е доста странно, че нашите траколози не са забелязали това. Алтернативното име на Аполон е Пейан. То означава лекуващия с песен. На плочици с Линеарни Б знаци (от XV-ти  век преди Христа ) е документиран друг подобен вариант на името на бог Аполон – ПА-Я-ВО  отговарящ на българската дума певец. На дедите ни е било известно, че тяло и душа са свързани и, за да се излекува тялото първо душата трябва да се възвърне в  старата си хармония. Това е правено с помощта на песни и заклинания. Нашата дума баене е също свързана с пейян. Баенето е лекуване със заклинания.

За названието на друга тракийска песен научаваме от Хезихий. Става дума за погребалната песен – тореле. И отново траколозите ни не са в състояние да видят в нея българската дума трела – песен на птица. Трелите на птиците са както весели, така и тъжни. Няма как човек да не изпита възхищение към това прекрасно сравнение на прощалната погребална песен с омайващия глас на птиците. За това, че траките са обичали силно близките си знаем от Илиада. Омир описва оплакването на убитият от Одисей тракийски цар Резос. Дори и суровите, калени във битки бойци изпращат със сълзи господаря си в небитието.

Важен елемент от тракийската култура са танците. Днес така наречения Пиров боен танц е считан за гръцки по произход, макар историческите извори да определят Пир (синът на Ахил) за създател, а също и корибантите- поклонници на тракийската богиня майка. Пир не е бил грък, а мирмидон. Според Ван Виндекенс мирмидоните са палеобалкански народ- пеласги, а Йоан Малала свидетелства, че хуните ( българите) от неговото време са същия народ както и водените от Ахил мирмидони. Да не забравяме, че гърците са известни предимно като изкусни търговци, а траките като боговете на войната. В книга XXXVI от “История на Рим” Тит Ливий е споменал, че траки, илири и македонци са най-войнствените народи, докато сирийците и азиатските гърци не стават за бойци, а са родени за роби.

Ксенофон описва друг тракийски боен танц. Гъркът остава силно впечатлен от мълниеносните движения на тракийските войни и способноста им да владеят оръжието си до съвършенство. Възможно e виденият от Ксенофон танц да е споменатия от В. Георгиев колаврисмос – колаврос. Нашият лингвист тълкува  името като копие-въртеж. Кол отговаря на българската дума кол. Реално погледнато най-ранните копия са били заострени колове. Думата врос е просто гърцизираната форма на въртеж.

Нашите предци траките са били войствен народ, не случайно гърците наричат богът на войната Арес- нашественик от север. На военното дело траките са гледали като на важен аспект от живота и поради тази причина дори в танците си включват оръжия. Римската, гръцка и турска окупация слагат край на тази древна традиция. Нашествениците са осъзнавали много добре, че траките трябва да бъдат лишени от войнствения си дух, затова и всичко свързвано с бойните изкуства е било жестоко подтискано.

О. Хаас споменава за сикинис - комичен танц посветен на Дионис. Сикинис отговаря на нашия глагол чекна се-( извършвам комични движения. Тъй като гърците нямат звук и буква Ч, то те предават чекна се като сикинис. Дионисовия танц е бил изпълняван от сатирите, които са предшественици на българските кукери.

Необяснимо за мен е защо нашите траколози не са успели да видят, че названията ръченица и нестинар са тракийски думи. Ръченицата е бърз танц, точно това означава и името й – бърза. Ръченица идва от тракийската дума  ринк – бърз. Колкото до нестинар, то значението й е обяснимо с тракийския глагол нес -нося се ( движа се) и анар – мъж. Старобългарските паралели са нести – нося се и ныръ – танцьор.

Виждаме, че българската музика, танци и инструменти водят началото си от Орфей, Тамир, Линей и Евмолп. Това показва недвусмислено, че сме местен народ, а не потомци на теснооки азиатци. Ако траките бяха изчезнали, или поне бяха романизирани, или гърцизирани как тогава тяхната култура се е запазила у нас?  Народната музика и танци са душата  на един народ. Песента на българските гайда и кавал са уникални. Неповторими са и кръшните хора и бързите ръченици, а магията на българските гласове покорява милиони души по цял свят. Докато имаме тези неща, докато пазим старите обичаи и носии няма да се загубим, няма да изчезнем без следа, а ще пребъднем. Нека бъдем българи и да се върнем към корените си! Към добротата, честността и простосърдечието. Към смелостта и противопоставянето на злото във всичките му лица. Да бъдем достойни наследници на дедите си траките – създателите на благородни идеали!

Използвана литература:

1.J.Lempriere, Classical Dictionary, Braken Books, London, 1994;

2.E.Blackney, J. Warrington, Еveryman’s Smaller Classical Dictionary, J.M. Dent&Sons LTD, London, 1952;

3.И.Дуриданов, Езикът на Траките, БАН, София, 1976;

4.В. Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977

5.O. Haas, Die Phrygischen Sprachdenkmaler, BAN, Sofia, 1966;

6.Strabo, Geography, Loeb, London, 1923;

7. Herodotus, Histories, Wordsworth Editions Limited, Hertfordshire, 1996;

8.Livy, Rome and the Mediterranian, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1986;

9.Pausanias, Guide to Greece, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1985;

10.Pliny, Natural History, Loeb, London, 1942;

11. Xenophon, The Persian Expedition, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1997;

12.A.J. Van Windekens, Le Pйlasgique, Essai sur une langue indo-europйenne prйhellйnique, Publications Universitaires, Louvain, 1952 ;

13.Г. Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

14.Д.Иванова-Мирчева, А. Давидов, Малък речник на старобългарския език, Слово, В.Търново, 2001;