Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2015 05:50 - THE DARKNESS – LAST OF OUR KIND (2015)
Автор: srednogorsky Категория: Музика   
Прочетен: 2041 Коментари: 0 Гласове:
0



 Оригиналът на статията е тук



Странна група, не толкова по отношение на музиката си, колкото по времето, в което се появи. Музикален анахронизъм, повече от десетилетие вървящ срещу течението, при това доста успешно.

Все пак британския музикален пазар винаги си е бил малко странен, някак извън времето, а последните доста години и извън модата. Обединеното кралство, дълго време  музикален законодател, сдаде почти изцяло инициатива в ръцете на агресивните и богати американци. След като в продължение на две десетилетия важните неща в развитието на световната поп музика се случваха на Острова, инициативата премина отвъд океана. Там се родиха грънджът, алтернативният рок, нео метълът и най-вече задушилия всичко останало рап, прекръстен после с по-общото хип хоп. За англичаните остана, както почти всичко в съвременната им история – споменът за старата слава. По инерция те продължават да излъчват световни звезди – някои качествени, други – далеч не толкова. В по-широко тълкувание на понятието рок музика например изкараха на преден план средняци като RADIOHEAD и откровеното недоразумение на братя Галахър, наречено OASIS.  

Точно на границата между сегашния и миналия век други двама братя Джъстин Хоукинс (вокал, китара) и Дан Хоукинс (китара) , фенове на твърдата музика от класическите и години създават банда в глухата английска провинция – Лоустофт, графство Съфолк едва ли е място, откъдето се предполага да излязат световноизвестни групи. Заедно с тях са басистът Франки Полън и барабанистът Ед Греъм. Бандата, отначало под името EMPIRE създава репутация с концертните си изпълнения. Както се вижда от по-късните клипове и изпълнения на живо, сценичното им поведение е ярко и доста дразнещо ексцентрично. По някое време се прекръщават на THE DARKNESS. Едва ли някое друго име по-малко би подхождало на стила, в който свири групата. Но парадоксите и противоречията явно са в самата тъкан на формацията особено в ранните и години. Като илюстрация за това е отказът на огромната част от музикалните лейбъли да подпишат с тях договор за издаване и разпространение на албум. Считат ги за недоразумение и някаква шегичка. Само две компании проявяват интерес към тях, но пък какви – самите SONY и ATLANTIC Records. THE DARKNESS избират последните и през 2003 година излиза дебютът им Permission to Land.

Бурята, която настава, разплисква водата далеч извън чашата. Албумът, заедно с прилежащите му сингли директно отива на челни места в британските класации. Бандата реализира платинени тиражи от продажби и печели голям куп награди за рок група, албум, най-добър клип(сингъл), концертно изпълнение, абе почти какво се сетите. Може да се каже, че THE DARKNESS са английската рок сензация за 2003 година. Качеството на музикалния материал прави успеха логичен. Не обаче и жанра, в който свири групата. Точно наопаки на всички световни тенденции и моди от онова време, говорим не за могъщия метъл ъндърграунд, а за масови комерсиални продукти, THE DARKNESS направо зачеркват деветдесетте години на миналия век и забиват суперенергичен хард рок, а имиджа им е на класическа глем група. Както се знае, този стил беше най-касовия в твърдата музика преди музикалния „преврат“ на грънджа и прочие алтернативни идеи за това как трябва да се прави рок. Глем рокът в своите превъплъщения най-много пострада от това радикално разместване на музикалните пластове. За година-две огромната част от тези групи просто слязоха от сцената, поне от тази на масово слушаната музика. Най-бързия срив на световна музикална мода в историята на попмузиката. Да свириш глем след 1991 година се превърна в непрестижно и неблагодарно занаятие.

Това, че THE DARKNESS имат топки да свирят в този стил все пак не е чудното –видно владеят триковете. Чудното е, че продукта им се хареса и на публика, и на критика и то в във времена, когато  модната музикална рок-власт беше на късоподстиганите момченца с ризките и драматични изражения на еднаквите си физиономии, пеещи с едни и същи мъжко-момчешки депресарски гласчета еднакви парчета, свирещи някаква никаква музика, вдъхновени от вече реално мъртвите пънк и гръндж.

Permission to Land  е шумен и веселяшки рок, в традициите на 70-те и 80-те години на ХХ век. Качеството на песните е високо, без някакви пикове и претенции за оригиналност. Влиянията върху музиката в албума много и разнопосочни. Има от британските класици в стила SWEET и SLADE, но и от по-финия и многопластов аранжимент в духа на GUNS N`ROSES. Все пак абсолютни величини като LED ZEPPELIN и AC/DC са основните вдъхновители в музиката на THE DARKNESS. Звученето и взаимодействието между китарите на братята Хоукинс често наподобява на много по-именития братски тандем в лицето на Ангъс и Малкълм Йънг, а в доста голяма част от партиите си вокалистът Джъстин звучи като Робърт Плант, вдишал пълен балон с метан. Фалцетът на певеца е толкова тънък и пронизителен, че трябва човек да се насили да го чуе няколко пъти и да свикне с него, за да проумее колко всъщност е добър като изпълнител. Иначе албумът се слуша на един дъх, мешавицата от влияния е умело забъркана в компактен и различим собствен стил. Песни като Black Shuck и по-мрачноватата и бавна Love on the Rocks with No Ice са впечатляващи. В набедената за хит и илюстрирана с налудничав клип I Believe in a Thing Called Love, както и в другите парчета от албума, дори да не са докрай изпипани, все има по нещо хубаво и запомящо се.

Имиджът на THE DARKNESS, както се полага на глем банда е шарен и веселяшки, дори прекалено, особено в лицето на вокалиста Джъстин Хоукинс. Това на моменти откровено дразни и някак като че обезценява част от музикалните достойнства на групата. Ако се погледне от друг ъгъл обаче, външния им вид е любопитен контрапункт на сериозно сивеещата по това време рок сцена – нещо като лъч от „Shining 80`s“ в един много по-самовглъбен и прагматичен свят.

Усетили вкуса на успеха, THE DARKNESS се впускат в турнета, а през 2005 г. излиза втория им албум One Way Ticket to Hell... and Back. Стилът е същия, само ръбовете на стихийната сила от дебюта са позагладени, може би заради работата по звука на световноизвестния продуцент Рой Томас Бейкър (QUEEN, NAZARETH, ALICE COOPER, MOTLEY CRUE, GUNS N`ROSES). Албумът не отстъпва твърде на предишния - Hazel Eyes и доста тежката за стила на групата (разбирай малко по-здраво от  FOREIGNER например) Bald са много силни песни. Продажбите и местата в класациите са добри, но все пак осезаемо отстъпват от тези на Permission to Land. THE DARKNESS вече не са  горещата нова рок банда. Публиката знае какво да очаква, музикантите без да надскачат себе си, й го дават. Всичко влиза в някакво русло, но за кратко.

Персоналните промени в групата започват още по време на записите на One Way Ticket to Hell... and Back. Басистът Франки Полън напуска, заменен от Ричи Едуардс, дотогава китарен техник в екипа на бандата. От лятото на 2006 година пък Джъстин Хоукинс започва да обикаля рехабилитационните центрове за лечение от алкохолна и наркотична зависимост. Днешните рок звезди дори в това отношение не са като старите – онези избутваха по 6-7 албума, преди да хукнат по клиниките. Това довежда до официално разпадане на THE DARKNESS през есента на същата година.

Музикантите от групата не се спират от напускането на Джъстин. Брат му Дан заедно с Ед Греъм на барабаните и Тоби Макфарлън на баса заформят банда под името STONE GODS. Ричи Едуардс се преквалифицира от бас на втора китара и вокал и се оказва, че е много добър певец, макар и без спецификата на Джъстин Хоукинс. Формацията издава сингли и албума Silver Spoons & Broken Bones (2008). STONE GODS също имат кратък живот и се разпадат през 2010г. Рехабилитираният Джъстин Хоукинс Dсъщо не седи мирен, участва в различни проекти и прави своя група – HOT LEG, изкарала албума Red Light Fever през 2009 година. Неизбежното на практика обаче се случва – не може един успех като кариерата на THE DARKNESS в света на съвременната музика да тъне дълго в забвение. Братята Дан и Джъстин отупват леко от прахта сътрудничеството си и в началото на 2011 година обявяват началото на втория живот на бандата. Съставът е оригиналния – с Франки Полън на баса и Ед Греъм на ударните. Без прекалена шумотевица и бързане музикантите записват продуцирания от тях и Ник Брин свой трети студиен албум - Hot Cakes (2012).

Без никаква промяна в стила, завръщането е прието добре от публика и критика. По-суров от One Way Ticket to Hell... and Back и малко по- „АС/DC“ от Permission to Land, съдържащ точно това, което биха очаквали феновете на бандата – обилни количества рифов рокенрол. Върнали се в музикалния бизнес THE DARKNESS вече не са гореща и актуална група, а само една от многото, борещи се за вниманието на аудиторията. Това като че не притеснява поне външно музикантите, те изглежда истински се забавляват с това, което правят на сцената. Остава като че ли само едно – да покажат, че могат да надграждат собствения си талант. Това не се случва с Hot Cakes – буквално продължение на предишните творби на бандата.

През 2014 година THE DARKNESS започват записите на четвъртия си дългосвирещ албум. Дългогодишният барабанист Ед Греъм напуска и в студиото влиза... жена на име Емили Долън Дейвис, която напуска скоро след премиерата на

 

Last of Our Kind (2015),

 

заменена от Руфъс Тейлър, син на небезизвестния Роджър Тейлър, барабанист на QUEEN. Материалът е записан в студиото на Дан Хоукинс The Hawks Nest, китаристът е и продуцент, а разпростанението е от лейбъла на бандата Canary Dwarf. THE DARKNESS  са в състав:

 

 

Justin Hawkins – вокал, китара

Dan Hawkins – китара

Frankie Poullain – бас

Emily Dolan Davies – барабани

 

Откриващата "Barbarian", която е и пилотен сингъл на албума започва с кратък исторически наратив. Въобще песента е с кретенски псевдоисторически текст и в качеството си на сингъл е подкрепена от още по-кретенски анимационен видеоклип. Здрави китари с простичък, но хубав риф, отмерен ритъм и чудесни вокали характеризират началото на Last of Our Kind. Конкретно по отношение на пеенето Джъстин Хоукинс извисява прословутия си фалцет само на припева, където обаче създава уникален „варварски“ вой, дълго отекващ в ушите далеч след като песента е свършила. Изчистено, без никакви украси, силно и въздействащо парче.

В подобен стил следва и Open Fire. Темпото е с една идея по-бързо а мотивът на песента леко напомня на силно надценените осемдесетарски звезди THE CULT, но братя Хоукинс и компания са несравнимо по- кадърни от тях. Това е една също много хубава песен, потенциален хит във всички епохи на рокмузиката.

Едноименната Last of Our Kind е по-лековата, с по-химнов припев, изпян от 236 фена на групата (не си личи). Има тъга в тази песен, при все цялата и музикална жизнерадостност. Изразено в текста вътрешното усещане на музикантите къде са (с музиката, която свирят) е плашещо близо до реалното положение на групата в съвременната палитра на рока. На някакво опосредствено ниво тази тъга прониква и в самата музика.

Roaring Waters е бавна, с „ковящ пирони“ равен ритъм и страхотен основен мотив. Песента е много разчупена, с мелодичен припев, силни вокали на Хоукинс и мощен риф в средата и края на песента. Без да е „официален хит“ може би най-силната и самобитна песен от началото на албума.

След четири динамични и много качествени парчета глътка въздух с Wheels of the Machine – мелодична и с елементи на балада песен, запазваща високото ниво на албума.

Mighty Wings – Най-твърдото парче официално записвано от THE DARKNESS. Започва с късо интро и мощни, силови китарни рифове. После прераства в мотив тип „ранен BLACK SABBATH“ с вой на китара отгоре. Контрастно, но същевременно уместно в частта с вокалните партии и припева мотивите са по-мелодични. Отлично аранжирана и изпълнена изцяло в духа на 70-те години на миналия век песен, когато групите с лекота творяха подобни неща, но сега това изкуство и специфичния дух в него доста се е позагубило.

Mudslide – Едно нахъсано и енергично глем парче, но напълно в духа и с класата на предходните. Тук Джъстин Хокинс в по-голяма степен използва фалцета си, но на място.

Sarah O"Sarah – Нежна песен с акустични китари и химнов припев. Класическо леко и мелодично рок парче.

Hammer & Tongs – Твърд и безгрижен рокенрол, напълно натурален и непретенциозен. Песента в албума, която най-пряко кореспондира с предишното творчество на THE DARKNESS. Приятна, но безлична.

Conquerors – Хубава балада, жизнена, мелодична и добре построена. Любопитното тук е, че основните вокали са на Франки Полън, който също показва чудесни гласови възможности.

Албумът в оригиналния си вид се състои от тези песни, но към японското издание има още две, които с оглед качеството им е грехота да не се споменат:

Messenger – Динамично парче, издържано в стила на DEF LEPPARD със заряд, който едва ли самите крале на британския комерсиален хеви метъл вече могат да достигнат.

Always Had the Blues – Изключителна песен, една от най-добрите въобще на THE DARKNESS – богата и на идеи и със страхотен аранжимент – чак е чудно как не е включена в основната селекция парчета за албума.

 

THE DARKNESS, Last of Our Kind (2015) Оценка: 8/10

 

Last of Our Kind е илюстрация за затова, че музикантите в тази група не са свалили гарда и не са се пуснали по инерцията. Те се усъвършенстват, търсят нови хоризонти, разбира се в рамките на собствения им стил. И ги достигат с този свой албум, в който всичко е на следващото ниво.

Звукът: Ясен, твърд, рифов. Чуват се всички инструменти, над които умерено доминира вокълът. Явно Дан Хоукинс освен китарист и композитор е и много талантлив продуцент, защото това е най-добре звучащия албум на THE DARKNESS.

Музикантите от бандата не са някакви прогресив виртуози, но си тежат на позициите. Барабаните са пасивни, подходящи за стила на групата, в който ритъма е много важен, баскитарата в повечето случаи върви с тях. Китарите на братя Хоукинс са обрани откъм излишни тонове, в повечето песни Дан държи ритъма, а солата оставя на брат си, който ги прави когато си почива от пеенето и то на съвсем прилично ниво.

Вокалите: Както споменах по-горе, трябва известно време да се свикне с фалцета на Джъстин Хоукинс. Иначе изключителен, от световна класа певец. В Last of Our Kind не злоупотребява с пискливите нотки, в гласа му има повече мощ, а и винаги знае как да изпее по най-добрия начин партиите си, в съответствие с музиката.

Като цяло албумът е зрял, пипнат по отношение на аранжимента, с прости, но ясни и добре изсвирени идеи – независимо от продажби и официално признание е най-добрия до момента за групата. Един от най-добрите рок албуми въобще за 2015 година.

THE DARKNESS и в момента ходят по турнета, правят шоу и е много трудно да се разбере къде при тях свършва сериозното и започва шегата. Поведенчески са ексцентрични, но и много земни, за разлика от нафуканите класически глем звезди навремето. А дали са „последните от своя вид“ времето ще покаже, но някак не ми се ще да е така.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Тагове:   музика,   метъл,   Ревю,   the darkness,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: srednogorsky
Категория: Музика
Прочетен: 462500
Постинги: 42
Коментари: 152
Гласове: 156
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031