Към края на първото хилядолетие пространството на Европа е разделено на две враждуващи стихии: Рим и Константинопол се мразят взаимно. Причините за тайната и открита вражда между тях са възникнали отдавна.
На първо място са икономическите. Византия имала дълга и успешна връзка с тюрките: известният Път на коприната завършва във Византия, преминавайки през Дещ-е-Кипчак. Пътят "от варягите до гърците" също водел към Византия, и отново през Дещ-и-Кипчак. Успешната търговия с източните им съседи засилвала позициите на гърците в противопоставянето им на Рим. Така че Рим искал промените, които биха били от полза за него.
Втората причина за противоборството между Рим и Константинопол е не по-малко тежка: религиозните различия. Тя изтъкала основата на целия политически живот на Европа: "Чиято е властта, негова е и вярата.". Тези думи послужили като девиз. Ставало въпрос за притежанието на света, за претенциите на две държави, които само прикривали желанията си с богословски спорове: не Бог, а златният телец вдъхновявал управниците.
Приели християнството през четвърти век, и Рим, и Константинопол бързо се превърнали от роби в господари и не пестели усилия да измият и замажат робското си минало след смъртта на Атила. Гръцките императори били първите, които разбрали как да направят това: с помощта на религията, която и двете страни приели все пак насилствено и която сега трябвало да им стане подвластна.
Само религията, с незаличимия си печат, им напомняла за миналото.
В Централна и Западна Европа римляните просперирали, примамвайки много кипчаци. Източна Европа е оставена на гърците, които умело балансирали между Рим и степите. Тъй като политическият натиск в Европа се осъществявал чрез Църквата, управниците на двете враждуващи страни обърнали поглед към Църквата, надявайки се да повлияят посредством нея както на врага, така и на съседите си, да се издигнат чрез нея и да създадат и бъдеще, и минало за себе си. Християнството все повече се превръщало в инструмент на политиката. И само на политиката.
В Рим до девети век светската власт била много активна в папските дела: църковни нововъведения, догми и правила са произлизали, като правило, от светски политици, на които Църквата е служела.
Това е разбираемо. След блестящите победи на Атила Западната империя не могла да се възстанови дълго време - измъчвана от "варварите" и многобройните "варварски кралства", които се появяват в Европа.
Едва през 591 г., след сключване на мир с варварите-лангобарди, римските власти получили кратък отдих. И Църквата, чийто център тогава бил във Византия, се заела с въпроса – римският папа бил длъжен да координира действията си с Вселенския патриарх, но не винаги правел това.
През 7-ми и 8-ми век Римската църква с благословията на папа Григорий Велики тайно започнала блестяща идеологическа агресия на север, към тюрките, където властвало тенгрианството (или "арианството", според християнската терминология). Хиляди и хиляди хора се оказалипленени от Рим десетилетия по-късно. А те дори не разбрали това!
Папата умело повел диалог с краля на Испания, намерил общи думи с войнствената Брюнхилде, кралицата на Австразия, и станал почти свой човек в южните земи на Британските острови. Цялата Западна Европа усетила въздействието на миротворческата дейност на Рим – войните били омръзнали на всички.
Едно от най-ранните изображения на Христос. Има опит за промяна на формата на равностранния кръст. Художникът се опитва да побере човек върху Тенгриански кръст, умишлено изкривявайки пропорциите на тялото на Разпнатия.
Умело маневрирайки с връзките си, без да ги афишиира, папата тихомълком събирал сила, превръщайки папството в активен институт на властта... Тайната армия, съдът, финансите... И най-важното - думата (идеологията), тя била основното оръжие.
Папа Григорий Велики замислял държава над държавите... В продължение на триста години Западната църква енергично и неусетно извършвала нейното изграждане. Едва когато всичко е готово, папа Николай I (858-867) обявил независимостта на Римската църква. Това било много сериозен удар по престижа на Византия. Самодостатъчността била извоювана! Станало невъзможно да не се съобразяват с нея, невъзможно било да не я уважават.
Във Византия, започвайки с император Константин, Църквата застанала зад императора, разчитайки на неговата власт и авторитет. Тя лежала на лаврите си. Зависимостта й се проявявала във всичко, избягвала активната политика. Църквата управлявала тихо.
В спора за лидерство църковният Рим избрал, разбира се, най-трудния, но и най-плодотворния път: разчитал само на себе си. Последователно укрепвайки властта си, финансите си и в същото време опростявайки Тенгрианския канон, той създал свой собствен обред, своя служба. С други думи, той търсел лицето си, своята индивидуалност. Само по този начин той можел да изтръгне църковното лидерство от Византия и да си върне трона на владетеля на Европа.
В Западната църква смело отхвърляли старите обреди, измисляли нови, още по-близки по дух до европейците. Въпреки че образът на тюркския бог на небето както преди присъствал в нейния пантеон, но... Той вече не бил на преден план. По-скоро станал фон за Христос, Дева Мария и различните светци. Религията се отдалечавала все повече и повече от своята божествена същност. Нейната външна, церемониална страна явно преобладавала в нововъведенията на Рим.
Впрочем, така и трябвало да бъде: иначе папството не би получило свое лице и правото на собствена църковна политика, с която трябвало да се съобразяват. През Средновековието особено значение се отдавало на ритуалната страна. Парадоксът се заключавал в това, че външната помпозност отдалечавала хората от Бога. Рим, след като постигнал власт, обеднял духовно: богатството и разкошът го съсипвали и събудили несъгласието на паството.
Константинопол отстъпвал на римляните една позиция след друга – политиката на гърците дори не била консервативна, а по-скоро закостеняла. Гръцките владетели тихо паразитирали върху религията, приличайки на мечка в бърлога, която живее през зимата от мазнините, натрупани през лятото. Това обаче не можело да продължи дълго в идеологията: идеите също остаряват. Животът, при целия си мързел и консерватизъм, не търпи застой, иначе се превръща в блато.
Византия била обречена. Рано или късно страната трябвало да рухне в това безславно блато: благосъстоянието й зависеше изцяло от Дашт-и-Кипчак. Тя не можеше да пренебрегне тюрките. Ето защо гърците са се държали малко по-на изток за Запада и малко по-на запад за Изтока.
Разбира се, имало е нововъведения и в гръцката църква, но те били непоследователни и зле замислени (например иконоборството). Константинопол принудително проявявал сдържаност и похвален консерватизъм, което в крайна сметка довело Европа към разделяне на християнската единна църква на византийска и римска. Това се случило на 16 юли 1054 г., когато е подписан актът за взаимно отлъчване.
Изтокът и Западът заявили пред света, че имат различни мирогледи. Това голямо събитие увенчало политиката, към която и двете страни се придържали по един или друг начин, започвайки от четвърти век със заселването на Европа с тюрки и приемането на християнството в колониите на Римската империя, както и в самия Рим.
Избухнал първият голям конфликт в Църквата. За съжаление на Европа той не бил единственият: църковните и политическите разногласия винаги съставяли своеобразен дипломатически фон, наситен с взаимни упреци в ерес. Налагало се усещането, че всяка европейска църква притежава някаква божествена истина, установяваща кое е правилно и кое погрешно. Папа Геласий I например на Римския събор на 13 май 495 г. тържествено се провъзгласява за "наместник на Христос на Земята". Ни повече, ни по-малко. Църковниците отстоявали правото да наричат ерес каквото си поискат. Борбата срещу ереста се използвала за оправдаване на войни, тайни убийства и публични екзекуции. Водела се мръсна политика и в никакъв случай църковна! Вонята надвиснала над Европа.
Какво, например, е било църковното търсене, което по-късно е наречено "Инквизиция"? Или, за какво винаги са призовавали църковните събори и църковните съдилища? Много е писано за тях, но то е крайноно едностранчиво. В угода само на Рим или на Византия. Никъде не се подчертаваше какво точно се нарича ерес.
Ужасите на инквизицията (черпейки от книгата на Самюъл Кларк (1675–1729) "Мъченичеството"). Срамният метод на екзекуция, възприет само във Великата степ, свидетелства за факта, че кипчаците-тенгриани са били изтребени от кипчаците-християни.
Църковните идеолози умело насаждали в съзнанието на милиони хора мнението, че има враг на Христос, срещу когото се бори благочестивата Църква. Враг, който уж се противопоставя на Църквата и следователно на "наместника на Христос на земята", т. е. на живия Бог... Всичко беше изкривено, заплетено на кълбо и наречено с неразбираемата (тюркска!) дума "ерес".
Огньовете на Инквизицията очевидно не започвали от храстите...
Точно кипчаците, възпитани в други духовни традиции, изгаряли на кладите, все още убедени, че Христос не е бог; именно те били разпитвани и измъчвани, принуждавайки ги да се откажат от вярата си в Небесния Бог – Тенгри; тази тюркска божествена литература, преведена първо на собствените им езици, била унищожавана от църковниците, отново скрили се зад абстрактната дума "ерес"... Така в продължение на векове европейските тюрки били отучвани от своята култура и история. И, както изглежда, са отучени.
Образно казано, Рим е подготвял нощта на Свети Вартоломей много векове преди 1572 г., убивайки всички несъгласни с неговата духовна политика. Ръцете на другите римски и византийски светци са в кръв до лактите.
Само във Франция повече от 30 000 души, които бяха противници на римското християнство, били убити в тази "нощ" (която, между другото, продължила няколко дни); разбира се, калвинистите явно не са осъзнавали тенгрианските си корени – вековете са си свършили работата, но не са загубили омразата си към Рим, предавайки неприязънта си към католицизма от поколение на поколение и до днес. Малко вероятно е някой от европейците да може да обясни причините за неприязънта си към католиците – те винаги са били просто мразени от половин Европа. Без обяснения.
Репресиите, фалшификациите, изнудването и шантажа били политиката на Църквата. И преди Нощта на Свети Вартоломей, и след нея... В открит диалог с противниците си тя би загубила, поради което в християнството утвърдили най-нелепото правило: "вярвай, без да мислиш". Обсъждането на догмите на вярата било забранено за християните.
... Повече от шестдесет (!) промени в Тенгрианския канон са внесени от католиците в полза на тяхната политика. "Новостта" понякога заемали от митраизма, религия, която съперничи на християнството и някога е преобладавала в Римската империя.
Но някои нововъведения не били приети веднага дори от Римската църква. Например, filioque е изхождането на Светия Дух от Отца и от Сина, догма, която се появява през VII век като допълнение към възприетите през IV век. Отначало filioque е въведен в символа на вярата от испанците, а през 1009 г. е приет в Рим.
Този и други примери (а те са много!) показват, че историята на Великата Степ е забравена в Италия, Франция, Испания и Англия – изкоренили са я инквизиторите. Но тя не е умряла! През всичките тези векове тя е живяла с потомците на Атила, предавана от поколение на поколение. Забравена, но незабравима..
Разделянето на Църквата е разделяне на сферите на господство. Това и нищо друго. Разделянето се оформило през 11-12 век, защото кипчаците не позволили това да се случи веднага: те отчаяно се съпротивлявали на съдбата и сами ускорили неизбежния си край – безкрайните им сбивания трябвало да изтощят великия народ. Подобно на децата, те винаги се опитвали да докажат нещо на някого. А великодушието в света на възрастните е катастрофално, то изисква твърде висока цена.
През 6 век например кипчаците отправили предизвикателство към останалата част от Европа. По това време религиозните фанатици на Рим организирали избиването на евреите и изгонването на юдеите от Палестина: Рим се утвърждавал и чрез пречистването на християнството от юдаизма, за което гърците настоявали. Донякъде успявал.
Християнството, трябва да се отбележи, не служело на еврейския народ по най-добрия начин. То грубо нахлуло в духовния живот на евреите, измисляйки за тях някого, когото не са имали - Христос. Привидно син на Бога.
В юдаизма обаче няма Бог Отец. Следователно и синът му не можел да се появи. И това е известно от оригиналния текст на Стария Завет. Евреите научили за тази история (или по-скоро за подробностите от живота на евреина, който бил наречен Исус Христос през втори век) много по-късно. Не по-рано от Втория вселенски събор от 381 г., на който били одобрени евангелията - Новият завет. Преди това имаше повече от сто противоречиви версии на живота му, така наречените апокрифни евангелия.
Оказва се, че историята на Христос е гръцко "изобретение". Но не еврейско.
Както е добре известно, първите християнски общности се появяват на територията на Мала Азия (Византия!), а не в Палестина. И те, тези общности, не скъсали с юдаизма. Това е особеността на ранното християнство, което е секта на юдаизма. Не е ли показателно, че почти всичко "свещено" сред първите християни е написано на гръцки език и с гръцки букви?
През шести век Рим тръгнал срещу Палестина не за да води богословски спорове, а за да избие евреите напук на Византия.
Но в политиката, както и в шахмата, на хода на противника трябва да се отговори. Гърците страхливо мълчали, а кипчаците отговаряли вместо тях: те били в своя вреда, но напук на Рим дали подслон на еврейския народ, който страдал без вина. Дещ-и-Кипчак протегнал ръка към слабите, показвайки, че тюрките спазват не на думи Господнята заповед "Блажени милостивите". В степните станици от VI век се появяват еврейски квартали със синагоги – джугут-аули. На евреите с права като на граждани, а не като на роби се разрешавало участие в живота на Дащ-е-Кипчак, с изключение на службата в армията, която те не можели физически да издържат и освен това не можели да спазват там своите Мойсееви закони.
Находки от тюркски кургани
Никой друг народ не е имал толкова много свободи сред тюрките, колкото еврейският. В Хазария например евреите водели търговията. Те общували с братята си, които намерили убежище от римските легионери в Испания. Накратко, тюрките им се доверили напълно, за което по-късно си платили.
Тяхното покровителство дало на враговете повод да говорят за "юдаизацията" на хазарския каганат и следователно за изолацията на самия Дещ-и-Кипчак като носител на "еврейската" зараза. Археолозите обаче не са успели да открият следи от "юдаизация". Но мнението за това е още живо.
В историческите писания от онова време има препратки за интереса на хазарите към еврейската вяра, но те се четат само в контекста на приемането на изгонените евреи от тюрките – едното без другото е нечетливо. Освен това трябва да се помни, че думите "християнин" и "юдей" са синоними на тюрките.
Хазарският каган, следвайки примера на владетеля на Кавказка Албания, се заинтересувал от християнството, което е напълно допустимо: в Дербент бил патриаршеският трон на Кавказ... Във всеки случай хрониките не споменават юдаизма на тюрките, а за тяхното християнство го правят.
Историята за избора на вярата на кагана е поредният фалшификат. Неслучайно легенда със същото съдържание, но с "положителен" изход, е написана от същата ръка за руския Киев.
Разбира се, близостта на два свободни народа, кипчаците и евреите, била взаимно изгодна. Евреите се показали като добри занаятчии и търговци. В отговор кипчаците охранявали джугут-аулите като свои собствени. Важно е да се отбележи, че тюрките мирно съжителствали със съседите си и не се стремели да потиснат културата им или да я присвоят за себе си. Но обичали чуждите жени.
Без преувеличение само великодушието на кипчаците спасило евреите от неизбежната смърт, на която ги обрекли европейците. За съжаление това също е забравено, въпреки че сега има немалко евреи с ясно изразена тюркска външност – синеоки, скулести. "Следи" от съдружието на двата народа... И дори тези синеоки евреи представят своите спасители като злодеи.
Рано или късно историците (включително еврейските историци) ще трябва да изтръгнат Великата степна страна - нашата обща Родина, от лапите на забравата и да разгадаят тънкостите на интригите и догадките, които задавят нейната история. Византийските, римските и руските историографи въобще са изтрили Дещ-и-Кипчак от историческата карта. Сякаш не е имало никакви кипчаци, които да донесат вярата в Небесния Бог в Европа.
Впрочем, грешни в същото са и китайците, които тюрките завладяли по-рано от европейците. Дошъл моментът и китайците надигнали глава. Те провеждали своята политика, едва доловимо играейки си с честността и доверчивостта на тюрките. Девизът им бил прост: "Който иска да получи господство в Поднебесната империя, трябва да изкорени наказанието (т. е. оръжията); а този, който се стреми да покори враговете си със сила, отчуждава добродетелта."
Тази китайска мъдрост е подобна на християнската "любов към ближния". Такива словесни люспи внасяли объркване в тюркското общество, лишавали народа от физическа сила, на която никой не можел да устои по-рано. Китайците майсторски изправили тюркските владетели един срещу друг, те били първите, които се досетили да се бият с врага с ръцете на самия враг. Зародишът на раздора, подобно на ръждата, оттогава е проникнал в тюркското общество, той се предавал с майчиното мляко. И всичко това, защото повярвали на чуждите думи.
Много от източните земи на Дещ-и-Кипчак влезли в Китайската империя без бой. Там, по тези земи, живеели тюрки, които искали да имат властта на китайския император... Те "възлюбили ближния си" и сложиха оръжията си, за да не "отчуждават добродетелта". А границата на Китай от Великата китайска стена се преместила далеч на север. Китайците говорели и действали, тюрките седяли и слушали.
Свободните хора от Степта забравили, че Тенгри хан направил тюркския народ свободен, дал му лице и огромната Степ... Всичко било загубено от онези, които вярвали в думите на някой друг, на чужд, а не на собствения си Бог.
Вярно е, че каганът на източните тюрки Кутлуг по-късно си връща земите от китайците, които те арогантно присвоили. Имало щастливо време, когато воините на Кутлуг били признати и от други кагани. В продължение на няколко години в Дещ-и-Кипчак царувал ред. Обаче след Кутлуг, по прякор Елтериш (Каганът, събиращ народа), братоубийството се завърнало в Степта... И всичко започнало отначало.
Чудно ли е, че от осми век нататък Византия също се опитвала да се отдалечи от отслабващия си съюзник? Но византийският император бил нищо без тюркската подкрепа: щом направил самостоятелно движение, той рухнал – провинциалното дворянство веднага го свалило, а исаврийската (сирийската) династия дошла на власт в Константинопол през 717 г.
Новите императори на Византия провъзгласили иконоборството.[47] По този начин те се утвърдили, като започнали промени в Църквата и отредили на тюрките далечно място в нея. Обявявайки изгонването на тюркските икони, властите не искали разрив, а постепенно подчиняване на Дещ-и-Кипчак: през 9 век гърците диктували условията за първи път.
И успели.
Сянката на Константинопол паднала като облак над Източна Европа. Присъствието на евреи в Дещ-и-Кипчак само засилвало мрака – изолацията на кипчаците продължавала. Всичко тогава дало силна карта в ръката на Рим, който отново, както преди хиляда години, излязъл на световната арена, възраждайки нова империя: пълното подчиняване на Европа чрез християнската църква било въпрос на време. Византийските църковници видели поражението си и не можели да се противопоставят.
Тюрките, въвлечени в междуособни борби от китайците и европейците, се оказали в отчайващо положение: нищо не останало от предишното им могъщество. Те трябвало да се защитават от външни врагове, а гледали само вътрешните: брат убивал брат си. Ето защо, след като изчакали момента, варягите лесно си върнали украинския каганат от болния Дещ-и-Кипчак. Ето защо "русите", неопитни в степните битки, тръгнали срещу владетелите на обезкървената Хазария.
"Няма по-свята връзка от братството." Микробът на раздора е Божие наказание: Всевишният лишил степния народ от разум!
За съжаление, много страници от историята на Дещ-и-Кипча ще останат празни – невъзможно е да се възстановят тези събития. Документите са унищожени. Само в архивите има трохички – сведения за гърците, които през ІІІ-ІХ в. вършели геноцид срещу кипчаците от каганата Велика България. Те регистрирали служещите кипчаци като "гърци" и си приписвали граничните земи на българите.
Има и архивни свидетелства за това, как арогантните потомци на Омир освен икони, стенописи и статуи, изгаряли духовната литература на тюрките. Хранилища на "древнобългарски" книги. Къде са следите на богатите библиотеки, от които Европа се е учила? И планини от книги, написани на руни, били струпани в огньовете! Факт, който дори енциклопедията "Християнство" не опровергава; там например се съобщава, че през 19 век гърците опожаряват една от последните библиотеки на "древнобългарските" книги... Ето къде е отишло тюркското наследство!
Според нас именно гърците са нарекли кипчакския език "старобългарски" през годините на поредния български геноцид и след като са включили десетина-двадесет славянски думи в него, са го провъзгласили за "църковнославянски". Именно те, подобно на римляните, унищожавали физически чуждото духовенство, което стояло на тенгрианските традиции... Преследването било страшно, великите майстори в черни одежди го извършвали.
Само в архивите останала разпръсната информация, свидетелства за някогашния произвол... Ето защо Великата степ е наричена сборище на "диви номади" и "погани татари". Твърди се, че нищо друго за нея не е запазено.
Древните тюрки почитали Бога тържествено, с чиста душа, обръщали се към Него. И с небесно пеене. Затова първо арменският, албанският, иберийският, после византийският, римският и други епископи паднали ничком пред тюркския духовен извор: те видели новата, истинската вяра. И приели нейната святост.
St. Dominic Burning Books/Свети Доминик изгаря книги (художник Burruguete, 1440–1504). Така Европа се разделяла с духовното наследство на тюрките. Инквизицията продължила векове.
Във Великата Степ европейците чули молитви в името на Небесния Бог. От Великата степ взели обредите на Неговото почитане... Колко много неща са забравени! Наистина, тюркската култура е била "забравена" в различните страни по различни начини, но навсякъде еднакво подло, с измама. В Западна Европа папа Григорий Велики (590-604 г. от папството) е първият, който се научил как да реже корените й. Самото въплъщение на коварството.
Григорий произхождал от благородно сенаторско семейство, имал добро юридическо образование и блестящи административни умения. След смъртта на баща си той наследил огромно състояние, което инвестирал изцяло в развитието на манастирите, които влачели мизерно съществуване. Той хранил бенедиктинските монаси и те станали негова тайна и надеждна опора в държавата, негови уши и очи. Григорий не пестял средства за укрепването на властта си – икономическите и политическите грижи занимавали папата не по-малко от богословските.
През 592 г., след като сключил мир с кипчаците, които се заселили в северната част на Апенинския полуостров (лангобардите, предците на днешните миланци), той обявил папството за своеобразен център на тюркската духовна култура в Европа [48]. Папата започнал най-хитрата игра на "ученото невежество" – Рим се превърнал в смирено дете, което заявило желанието си да разбере тайните на божествената истина.
Легион от папски агенти, предимно бенедиктински монаси, е изпратен при тюрките. Те проникнали в тюркските храмове – до самите светини! Без ни най-малка трудност, защото папа Григорий от 591 г. наричал себе си "епископ не на римляните, а на лангобардите". Тоест, тюрките?! Той също наричал себе си "слуга на Божиите служители". Какво е било за честолюбивия кипчак да чуе това? Той, "слугата на Бога", получил папата за свой слуга. Но и това не било всичко.
Григорий Велики, дошъл при тюрките, поклонил им се дълбоко и смирено завързал капа над папската си одежда – това било тюркското име на наметалото, носено от робите . "Ето ме, слуга на Божиите служители...", представил се той. Кипчаците повярвали на тази лисица с митра.
Неслучайно бенедиктинските монаси били изпращани при тюрките. Очевидно те са били тюрки, преминали на страната на Рим, познавали езика и обичаите на Великата степ много добре и не подозирали подлата роля, която римският папа е избрал за тях.
А ролята била проста – да свикнеш с тях, да се внедриш, да се примириш, да събудиш симпатия. С други думи, да станеш свой. Но в същото време трябвало скрито да сеят раздори, да осъждат старите порядки, да се предлагат нови, да се играе с благочестието на народа... С една дума, да мътиш водата наоколо.
Папа Григорий изчислил всичко правилно: говорейки за Божия син, монасите ненатрапчиво "налагали" неговия култ. Рано или късно, вярвал папата, кипчаците щели да свикнат с Христос, а следователно и с Рим... Приятели и братя.
Надеждността на отношенията била подсилена от факта, че самите римляни били готови да заимстват. Например по това време в християнството се появява традицията на църковното пеене, която отдавна е налице сред тенгрианите. Нещо повече, те започнали да провеждат богослужения според тенгрианските "Апостолски правила", които били написани за тях от турчина Дионисий Малкия... Всичко в християнската църква е построено като тенгрианците, но за Христос.
Усмивката на покорство никога не напускала лицето на папата. Наистина, агентите на Рим не разрушили храмовете, но се заселили като плесен по ъглите.
В тайното си писмо папа Григорий инструктира легатите: "Народ, който едва наскоро е научил християнството, но който е свикнал с църквите си (курсивът е мой). – М.А.), ще започне да идва при тях, сякаш следвайки обичая, за да се поклони на истинския Бог", т. е. на Христос. Без шум и кръвопролития папската армия действала при тюркските олтари. Това продължило два века, до царуването на папа Николай Велики.
Оттогава в ежедневието на католическата църква влиза в употреба, например капата– същото това наметало на роба, но сега е украсено със скъпоценни камъни, златна бродерия... Парцал, който отвори вратичка в душите на тюрките за римляните.
Папа Григорий повел истинска идеологическа агресия. Нашествие, което простодушните тюрки прозяпали, те не са разбрали нищо и досега. Удушили ги с ръцете на приятелството. Народът загивал, без да види лицето на врага. В дипломацията и интригите тюрките били пълни невежи, знаели как да се бият само в открита битка, с оръжие в ръце. И на кон. И да свисти в ушите им... Традициите на Великата степ отчасти били виновни за това, те не предполагали подлостта, която се оказала норма в отношенията между коренните европейци. Рим от друга страна имал богат опит в задкулисните борби – знаел как да налива отрова в чаша вино дори за най-близките си приятели.
През трети век Феликс Минуций, вече цитиран, пише следното за това римско изкуство: "Те строят олтари дори на непознати и нечувани божества. И така, присвоявайки светите места на всички народи, те започнаха да владеят и царствата им."
Както виждаме, историята се повтаря с тюрките. Папа Григорий Велики не е измислил нищо ново, той е действал по стария, изпитан и изпитан шаблон, който вече е помагал на римляните много пъти.
Дори Орденът на Григорий Велики (с който Римската църква по-късно започва да награждава най-изтъкнатите си герои) повтаря по форма тюркските ордени, известни преди Атила. Те взели всичко, което било зле пазено.
Забравата на тюркската култура в Европа продължила както обикновено: никой не я забранил официално, просто спрели да я споменават и била забравена от само себе си. Още през VIII век политиката на насаждане на християнството, инициирана от папа Григорий Велики, дава първите щедри плодове - много тюрки са на страната на папството, те стават негово основно оръжие и оръжие в борбата срещу Тенгри и цялата тюркска духовна култура. Свои хора разбиват своите.
Разбира се, ще бъдат написани правдиви книги за епохата на опустошението на Великата Степ. Засега това е известно само от устата на християнските историци. Тази победа на католиците се нарича победа над арианството, умишлено пренебрегвайки факта, че египетският епископ Арий няма нищо общо със Северна Европа, че религията на тюрките (монотеизъм!) е съществувала осем века преди раждането на Арий!
Има много сведения за това как католиците отстояват позициите си в Северна Италия, на континента и в Южна Англия. Макар че, разбира се, не всичко и навсякъде не протичало спокойно и гладко, имало общности, които разобличили предателството на Рим и му се противопоставили. На първо място, това били богомилите-тюрки, чието движение се оформило от 10 век на територията на Централна Европа, след това катарите-тюрки и албигоите-тюрки, които поели щафетата на борбата за чистота на вярата в Небесния Бог от богомилите. Катарите, например, си възвърнали тенгрианството, заради което те (жителите на съвременна Франция, Италия, Испания и Германия) били наричани хазари или българи. Но силите били твърде неравни.
Ето един на пръв поглед "незначителен" исторически детайл, който фигурира многократно дори в историческите романи. В средновековна Европа е имало правило за аристократичните семейства – задължителен ритуален дуел с дракон. Без да победи дракона си, младежът не можел да се нарече рицар или аристократ, вратите към замъците на съседите му били затворени за него... Но кой дракон трябвало да победи? Какво или кого са подразбирали в този митичен образ?
Разбира се, тюрките. В Европа не е имало живи дракони. Известно е, че изображението на дракон или змия символизира тюркската култура. Това означава, че от младежа се е изисквало публично да се отрече от предците си, да убие паметта си. Зад този ритуален дуел с дракона стояло убийството на собствените предци. Не, очевидно не най-глупавите хора са били събрани във Ватикана.
Кладата на инквизицията. Показателно е, че обезобразеният образ на дракон (символ на кипчаците-тюрки) в изкуството на Средновековието олицетворява тъмните сили.
Или друг пример. Сред тюрките, свикнали само с открит бой, се смятало за голям позор да се прободе врагът с меч или кинжал – това било подмолен удар. Само правият сечащ удар се признавал във Великата степ. Дори и в най-безнадеждната ситуация гордият тюрк е бил длъжен да сече, но не и да намушква: според правилата на битката врагът трябва да види удара.
И тази особеност на тюркската психология е забелязана от римляните. В средновековните градове използвали шпаги, стилети и кортици срещу тюрките. Пробождащи оръжия. Те имали явно предимство пред шашката в дуелите по тесни, криви улици. Според традициите на Степта също се смятало за неприлично да седиш на коня пред чужда къща, трябвало да слезеш и да поведеш коня за юздата. В стаята на тюрка обикновено му било забранено да изважда оръжието си. Римляните взели абсолютно всичко предвид..
Европа нямала време за честни битки... Сабята отстъпила място на шпагата. Европейците обяснявали победата на оръжията си с факта, че формата на шпагата повтаря латинския кръст. Предполагало се, че това символизира победата на Христос.
В историята на Европа е имало и кръстоносни походи, които в действителност също са били четени по различен начин, отколкото в "римската" редакция (това е тема за нова книга за съвременната история)... Едва през петнадесети век католиците извоювали пълна победа над тенгрианството, чиито последни огнища са потиснати и потопени в кръвта на енориашите му.
Думата "Тенгри" изчезнала от църковния лексикон като еретична. (Името на Бог Отец!) Но тюркският инат не изчезнал. През 16 век в Централна Европа се оформя духовно движение, протестантството. Тези, които стояха в основата му, последователно изразявали своята позиция, отхвърляйки всичко римско. Без да предлагат забравеното вече Тенгрианство.
В християнската църква по това време не е имало нито един празник, посветен на Бог Отец! Европа обезличила Бога на Небето и нарекла победата си над Него Ренесанс... Разбира се, за това трябва да се напише отделна книга.
Находка от тюркски кургани: драконът-покровител от V–IV в. пр. н. е.
След кръщението Рус усвоявала молитвите на същия църковнославянски, чиято основа е тюркският език. Усвоявала ги, обръщайки лицето си на изток, по тенгрианския начин. И пишела молитвите си на тюркски език! Древните църковни книги потвърждават това. Не е ли показателно, че дори в руските издания на Афанасий Никитин, тверски търговец, пътувал през трите морета от 1466 до 1472 г., текстът на молитвата е даден на тюркски език:
А Русь еръ Тангрыд сакласын,
Олло сакла, бу даниада муну кибит еръ акьтур,
нечик Урус ери бегляри акой тугиль;
у рус еръ абодан болсын; раст кам даретъ.
Олло, Худо, Бог, Данъиры!
Ето и неговия превод:
А руската земя, Бог да я пази.
Пази я, Боже!
На света няма такава прекрасна страна
макар бековете на руската земя са несправедливи.
Да се обустрои Руската земя
И да има справедливост в нея!
Молитвата завършва, както подобава на тенгрианските молитви, с думата "Бог": Алла, Ходай, Бог, Тенгри... Тюркско духовенство е проповядвало в Русия!
Видимо в Дещ-и-Кипчак не са знаели за трагедията на своите братя, тюрките на Европа: Рим и Константинопол не афиширали победите си. Бариерата между Изтока и Запада била практически непробиваема. Особено от източната страна: не било обичайно да се ходи в Европа, било неприлично да се говори за нея, отстъпила от Бога.
Едва когато всичко се успокоило и гърците подписали Флорентинската уния през XV век, папата започнал да гледа далеч на изток, към изгряващото слънце. Сякаш си спомняше, че "светлината започва от Изток". Папството замислило нова идеологическа намеса, наричайки я "Третия Рим".
Идеята за "Третия Рим" е много проста: да се създаде клон на римската власт в Източна Европа. Византия, в Флорентинската уния, се признава за подчинена на папата, превръщайки се във "втория Рим" за Централна Европа. Необходим е "трети", чрез който да управлява чак до Урал и по-нататък на изток. И най-важното е да унищожи заклетия враг на папата, Дещ-и-Кипчак с омразното тенгрианство.
Папските анализатори разглеждали Полша, Литва и Русия. На кого да поверят ръководството? Тези страни, от тяхна гледна точка, били напълно подходящи за подготвената роля.
В Русия идеята за "Третия Рим" е обявена за първи път от псковския монах Филотей в началото на 16 век. И се превърнала в политическата теория на Московска Русия. Тя била свързана с убеждението, че Русия е най-безупречното и благочестиво царство в света...
Гърците, които поели ролята на режисьор-постановчици на бъдещата трагедия, покровителствали "Третия Рим" възможно най-много, те чувствали, че Москва е нетърпелива да получи новата роля на всяка цена. Но според сценария от нея се изисквало да "надмине всички останали по благочестие". Именно тогава страниците на тюркската история започнали да мигрират към историята на Московска Русия.
Фалшификацията, откровената измама, е може би най-добре се чете в историята на църковния разкол, който приключва през 1666 година. Това е венецът на лъжите, умело игнорирани от руските историци.
Тогава, в края на 1666 г., звънът на камбаните в Москва внезапно се променя. "Зоват към църковно пеене, сякаш има пожар или ни бият неподготвени", казвали хората. Защо камбаните изменили на себе си?
На 1 декември бил свикан Църковен събор, който потвърдил две важни събития: първо, разколът на бившата епархия и второ, образуването на християнската църква, Руската православна църква, на която тогава е дали името Гръко-руската църква. Напълно необикновени събития!
За тях обаче, за тези събития не е писано много в руската историография, а разколът е третостепенна тема. В нито една от известните творби дори не се казва какво се "разделя" и защо. Авторите свеждат въпроса до църковната реформа на патриарх Никон, до обреда, без да забелязват основното – промяната в идеологията на Църквата и разделението на обществото според критерия на вярата.
Това вече не е църковен разкол – това е етап от политиката, която Рим провеждал, утвърждавайки господството си в източната част на Европа... Все пак, епохата на Ренесанса!
Преди това римският папа завладявал народите и страните с помощта на тюркски монаси и тюркски рицари, обединявайки ги през VI век в духовни и рицарски ордени. В източната част на Европа той размахвал ръцете на гърците и руснаците. Тук неговата политика била друга, но врагът оставал същият – духовната култура на Великата Степ, нейното последно загасващо огнище.
В руската литература сякаш няма нищо написано за събитията в разкола: е, реформа като реформа, поправили са грешките в текстовете, започнали да свиват пръстите си по различен начин, когато се молели. За какво друго да говорим? Но това ли било основното нещо, християните да се кръстят с два или с три пръста? Разбира се, че не [51].
И така, какво се „разцепило“? Думата "разкол" предполага съществуването на едно цяло, което е разделено на части по силата на обстоятелствата. Къде е това "цяло"?
Тенгрианството учело на примирение със съдбата и мълчаливо страстотърпение в името на познанието на божествената истина... Тази лицева страна на религиозния медал в Русия е полирана с особено внимание. Варяжките владетели я откроили, защото тя призовавала народа към смирение, към послушание. Приемайки тюркската вяра в края на 10 век, варягите сключват мир с тюрките. И в това се крие тяхната политическа мъдрост, без съмнение. Но те не разбирали и не можели да разберат същността на новата религия. Подобно на гърците, те не се интересували от божествената истина. Неслучайно първите канонизирани светци в Русия са Борис и Глеб, чиято цялостна святост се състои в това, че кротко се оставят да бъдат убити. Смирението, най-важният тенгриански постулат, веднага било доведено до абсурд в Русия.
Впрочем, тук дори и най-благочестивите мисли винаги са съжителствали добре с приземеното поведение. През ХІ-ХІІ в. в църквите на Киевска Рус звучат и политически мелодии, там те се чуват за първи път... В недрата на Тенгрианското братство, благодарение на русите, започнали да узряват разногласия.
Оставайки западна страна в корените си, Варяжката Рус приела чужда източна духовна култура. В "степната" църква, наречена Скитска църква на Втория Ефески събор (449 г.), Западът и Изтокът като че ли се събрали. Те не могли да постигнат компромис, било само въпрос на време да се разделят.
Най-източната епархия на Скития, както географски, така и по дух, вече била в дълъг период на изолация. Не ѝ простили за евреите, които взела под своя закрила. Помнели миналото величие на Атила. Римляните и гърците не могли да забравят много неща... Само църквите в Кавказ, които заедно с кипчаците останали верни на Бога, поддържали някакви отношения с тюрките. Всъщност това е, което някога се е наричало Източна църква.
Вярно е, че Кавказ бил подложен на натиск от Рим, който убедил своите пастори да вярват само в Христос. В Армения този опит е частично успешен, там през 1198 г. се появява общност от католически християни, която след това бяга и през 1717 г. се установява във Венеция... Но във Велика Русия не би могло да има "малък" разкол. В различен мащаб европейците трябвало да подготвят разцеплението тук усърдно и дълго време.
И го подготвили, като не пропускали и най-малките детайли...
Тенгрианите се отличавали със свобода – те нямали администрация като папството. Според източната традиция най-важните въпроси се решавали "в кръг" – на събори, които се свиквали при необходимост. Тюрките не управлявали духовния си живот, те са имали друг обичай. Това станало техен недостатък, уповавайки се на Бога, те сами направили грешка. Тюркското духовенство, изглежда, забравило, че Европа за тях е "чужд манастир", в който действал "собствен устав"!
Слабостта на тенгрианството е, че за разлика от Западната църква, където богослужението се е провеждало на латински, то е използвало местни езици. Желанието да се направи услугата разбираема се превърнало в бедствие: внесено било объркване, което довело до разединение, раздробило паството на национални региони и държави. С други думи, духовната институция на Великата степ се разпаднала, тя вече не била единна, монолитна... И това било взето предвид от Ватикана. Разузнаването на папата работело блестящо.
Сблъскало се с европейската култура, тенгрианството претърпяло щети главно поради липсата на организация. В Европа действително вече имало римски порядки и правила.
Западът не приел свободата на духа на Великата Степ, не я търпял в своето духовенство. Той изразил възгледите си за културата и ценностите първо на Никейския събор през 325 г., а след това на Халкидонския събор през 451 г. На първо място, Църквата била определена там преди всичко като организация!
Гърците веднага се досетили, че тюрките няма да изпълняват ролята на глава на християнската църква, такъв станал византийският император Константин. А не тюркът, на когото Константин плащал данък! В Рим християнската църква също е била управлявана от императора до девети век. А в Дещ-и-Кипчак не е имало такова нещо – никога! Тюркските ханове не са си помисляли за власт над Църквата, която се е разбирала като власт над Бога. На хановете просто не било позволено да решават църковните дела. Светското и духовното във Великата Степ живеели свой собствен живот.
Отначало същото било и в Русия. Първият, който се почувствал натясно под покрива на църквата, е княз Андрей Боголюбски (1111-1174), той единствен в цялата "степна" епархия видял не силата на духа на религията, а силата на нейната власт. (Ето го варяжеството! Ето го Западът!) От този момент нататък желанието да подчини на себе си Църквата или поне част от нея, не напускало руския княз, както не напускало някога гръцкия император Константин. След това и папа Григорий Велики.
Но нито с построяването на пищен храм във Владимир, нито дори с кражбата на скъпоценна киевска реликва за него, иконата на Пресвета Богородица, княз Андрей Боголюбски не доказал нищо... Явно му липсвали римското търпение и гръцката хитрост. Той бил твърде праволинеен (кипчакската кръв на майка му проговорила).
И, въпреки че принцът заповядал да го изобразят с ореол над главата, той не станал по-свят. И на него му е забранили да се намесва в църковните дела. Конфликтът между Църквата и светската власт в Русия, заложен в нейните дълбини, узрява към дванадесети век. Той бил неминуем: две психологии, два светогледа, източният и западният, се сблъскали. Без да навлизаме в подробности, ще отбележим само, че принц Андрей е платил за дързостта си, Бог го е наказал – "макар и самодържец", разказват съвременници от обкръжението на принца, убивайки го зверски в нощта на 30 юни 1174 година.
Бог запазил тенгрианската вяра по време на монголското управление в Дещ-и-Кипчак, което вече се наричало Златната орда. Вярно е, че монголите не се стремяли да подчинят нищо – тенгрианството им било близко. Бату хан, идвайки на власт, построил храм, пожелал да бъде покръстен, синът му Сартах бил свещеник и се издигнал до ранг на дякон. Монголите били либерални във всичко, освободили руското духовенство от плащане на данък и взели църквите и манастирите под защита от руските князе, които пъхали ръце в джобовете на църквата, сякаш са техни собствени.
Златният век на православието в Русия съвпада с монголското владичество. "Ясата на Чингис хан" осигурила на Москва защита и освобождаване от данъци в замяна на обещанието да се моли за хана и семейството му. Манастирите спечелили най-много от монголската милост.
През четиринадесети век руснаците построили толкова манастири, колкото били построени в страната за четирите века от излизането й от езичеството. До 1550 г. в Русия има повече от двеста манастира. За съжаление, руската историография не придава значение на всичко това, настоявайки за страданията на Руската православна църква при монголите. В същото време тя съзнателно забравя да добави, че Руска църква не е съществувала по това време, тя е създадена едва през 1589 г., повече от сто години след така нареченото татарско-монголско иго.
Византия умело подтиквала Москва да скъса със степта. С подписването на Флорентинската уния през 1439 г. гърците се превърнали в тайното оръжие на Рим.
Именно гръцките владетели започнали да "подправят" руския духовен живот, а след това и политиката. Именно те утвърдили мнението, че Русия е получила кръста не от Степта, а от Византия. Те не се смущавали от това, че в историята на гръцката църква факт на покръстване от нея на Рус не е записан! За гърците било важно да обвържат младата и неопитна държава с църковни връзки, да я обвържат със себе си чрез идеология. За съжаление, те успели.
А гръкофилията започнала през 1393 г., когато гръцкият патриарх написал писмо до княз Василий I в Москва, че "според слуховете" в Русия има църква, но няма цар: "Невъзможно е християните да имат Църква и да нямат цар. Царството и Църквата имат тясно единство и общение помежду си и е невъзможно да се отделят един от друг“.
Западът започнал да играе заедно с московските владетели, да ги ласкае, като искал в лицето им да види съюзник срещу тюрките. С това писмо започнала голямата политическа игра и те се заели да убеждават Москва в нейното величие и особена роля.
... В интерес на истината духовният институт на Великата Степ е признат от християните в Европа от V век (Вторият Ефески събор, 449 г.), след като с течение на времето тя е имала редица митрополии (Астраханска, Брянска, Казанска, Киевска, Владимир-Суздалска, Рязан-Муромска, Елецка, Сарайска, Тамбовска и др.), резиденцията на патриарха се е намирала във Великата Степ. Албанската (чисто християнска) църква съществувала като независима църква в Кавказ, основана е през 304 г. и съществува до 1836 г.
Русия не е имала своя собствена църква, гърците също са били неискрени и тук. Оттук и тяхното, "според слуховете", има Църква, макар да са знаели отлично, че тя не съществува. Едва през 1448 г. Москва получава правото на митрополия. Първият неин епископ е Йона и той е началото на руската автокефалия (църковна самостоятелност). Но - под надзора на тюркското духовенство.
Молитвите в Москва и Русия се четяли на тюркски език. Само собствената й митрополия позволявала на Москва да избере езика, на който се провежда службата. Такава е била традицията на степната (староправославна) църква.
През 16 век, след като научили много за културата на Великата степ, гърците научили руските князе как да завладеят степта чрез Църквата. С нейна помощ и с помощта на царския скиптър можело да се постигне голяма сила, увериха те. И бяха абсолютно прави... Но как да бъде завзета духовната власт?
Необходимо било да започне война с Казанското и Астраханското ханство и, след като се отслаби епархията, да се премести патриархът в Москва. Тогава московският княз щял да стане владетел на Дещ-и-Кипчак и цар на цяла Русия...
Когато военните неприятности били "уредени", Казан и Астрахан паднали. А през 1589 г. (вече при княз Фьодор) в Москва е създадена патриаршия. Така Москва по същество става столица на империята и духовен център на тюркските земи. Царските правомощия са вдъхновяващи, главозамайващи и е важно да се закрепи успехът. Именно тогава започва това, което историците наричат "Смутно време". Смутно го направили самите руснаци, които започнали грандиозни политически промени и прегрупиране на силите в обществото. Било много тревожно време.
Борис Годунов, родом от степта, който познавал много добре тюркските традиции, се отървал от Фьодор и се нарекъл "руски цар", показвайки качествата на енергичен политик. Той се обърнал към гръцките пастори и им възложил за тяхната "щедра милостиня" (както е записано в документа) задачата да оформят не съвсем законна сделка . Четиримата гръцки патриарси, без дори да прочетат документите (нямали време да ги преведат), сложили подписите си върху руския оригинал. Те признали петото лице, патриарха на Москва, за свой равен. Толкова! Нищо друго не се изисквало. Руската църква била създадена, тя излязла на международната арена и формално придобила същите права като тюркската църква.
Обръщайки се към руския цар през онази паметна 1589 година, Константинополският патриарх Йеремия изрича думи, които потъват дълбоко в душата на царя. В съчиненията на В. О. Ключевски те звучат така: "Старият Рим падна от ересите; вторият Рим, Константинопол, беше превзет от агарянските внуци, турците; но вашето велико руско царство, Третият Рим, надмина всичко по благочестие".
Тук има толкова много добре направени сметки: тези думи враснали в политиката на "Третия Рим".
След тези заклинателни думи на гръцкия патриарх става ясна голяма част от бъдещата руска история – гъркът определил хода на други събития. Например, кой ще сблъсква една срещу друга армиите в руско-турските войни? Защо руското пушечно месо ще стане толкова евтино на военните пазари в Европа... Много, много неща в историята на 16-18 век и по-късно (периода на управлението на Романови) приемат съвсем различни нюанси от тези, предлагани от евроцентричната литература: прозира ясно, че руските царе са живели според гръцкия стандарт!
Русия започнала да вярва в ролята си на правоприемник на Византия и владетел на православния свят.
Подобни амбиции обаче са я отличавали и преди, когато гърците чрез брака на София Палеолог (племенница на последния император) с московския княз Иван III влезли в Кремъл и се установили там, обявявайки Русия за наследник на Византия и бавно започнали да подбуждат руснаците против тюрките - срещу Казанското и Астраханското ханство.
Откровеният произвол бързо ескалирал в политика на Москва. Което естествено предизвикало протест от страна на местното духовенство, който се проявил в сблъсък между митрополит Филип и Иван Грозни. Митрополитът не можел да понесе да гледа безсмисленото изтребване на народа. И той поискал "за да... великият княз да изостави опричнината". Та нали под прикритието на опричнината се провеждали завоевателната политика, етническото прочистване на руското общество и укрепването на властта на Иван Грозни! Всичко се намирало в политическа взаимовръзка, умело заплетена от гърците.
Митрополит Филип, привърженик на чистата вяра в Небесния Бог. Невинна жертва.
По-рано, преди тяхната намеса, в Русия дори не отваряли дума за етническо единство. Нямало национални проблеми. Достатъчно е да се обърнем към родословната книга на руската аристокрация, според шегата на Салтиков-Шчедрин "Урус-Кугуш-Кильдъбаеви", за да се убедим сами: повече от половината благородници са произлезли от Степта и въобще не са славяни или руснаци. Иван Грозни искал да уравни страната чрез опричнината. А опричнината само изтощавала Русия, но не я лекувала.
Искането на митрополит Филип за премахване на опричнината обаче е пренебрегнато от царя-злодей. А Малюта Скуратов сложил край на спора им – удушил митрополита.
Така князът на Москва подчинил със сила Църквата и си осигурил титлата "цар"! Той частично успял: страхували се от него, но не го слушали.
Наричайки себе си цар, Иван IV се потопил в илюзията за духовна свобода. Щедро наградил йереите и манастирите, които го подкрепяли в борбата му срещу удушения митрополит. Самозванецът обаче забравил, че самият той е смъртен човек и Бог ще накаже невинната кръв. Наистина, варяжката династия на Рюрикови в Москва скоро се прекъснала "Не можеш да измамиш Бога", казали обикновените хора и се прекръстили с облекчение.
Тенгрианството за пореден път устояло, укрепило се след удара, все още оставайки общо за славянската Рус и за тюркската Степ.
Физическата сила не е съюзник в духовните спорове в Русия, гърците бързо разбрали тази истина. Те се разтревожили от факта, че в Москва Йоан Неронов започнал да събира привърженици на мирното постигане на руската църковна независимост. Но сплотяването на руското духовенство не влизало в плановете на гърците, те залагали на нещо съвсем различно.
Само "най-тихият" Московски цар, Алексей Михайлович, знаел за тайните планове на своите идоли. Да стане без кръв и удушавания.
Веднага след като станал руски цар, Алексей Михайлович се обявил за пламенен почитател на Иван Грозни, но не искал да повтаря грешките му. На гроба на убития митрополит Филип той се помолил на Бога за прошка за злоупотребите на монархията. И като се помолил за греха, започнал да действа.
Той превърна Москва в център на "москалството" – насаждал бюрокрация навсякъде. По това време се появили всякакви "канторни заповеди". Десетки. Липсвала само една: Духовната заповед... И царят решил да създаде християнска църква, за да я командва, следвайки примера на византийските императори.
Отдалече противниците на вярата в Бога на небето приучавали Москва към християнството. Те назначили на тригодишния царевич Алексей за възпитател боярина Морозов - човек, мразещ и Русия, и Степта, признаващ само западното. Как са успели?! Това явно не е станало случайно.
С една дума, ученикът надминал възпитателя, до смъртта си царят се консултирал само с него... Така че нека помислим дали Смутното време е било смутно. Случайност ли е, че Михаил Романов сяда на руския престол през 1613 г. след поредица от провали с Лъже-Дмитриевците (царе-чужденци)? Кой го е издигнал? Защо някогашното фамилно име на този род е тюркско до средата на XIV век – Кобил (конте, франт), след това – Кошкини, в края на XVI век – Захарини-Юриеви, Захарини-Кошкини? И откъде изведнъж се появила фамилията Романов?
Известно е, че бащата на първия руски цар от династията Романови, патриарх Филарет (с мирянско име Фьодор Захарин-Юриев), е бил близък с гръцкия патриарх... А това вече изяснява нещо. По-специално, защо - Романови. На латински тази дума означава "римски", като се вземат предвид предишните събития, промяната на фамилията от Кошкин на Романов придобива явен политически подтекст, която не можело да не забележат в Рим.
При Романови европейците често ходели в Москва, сякаш са си у дома. Самият Алексей Михайлович, особено след престоя си в Полша, вече се смятал едва ли не за католик. Той дори сменил дрехите си със западни и поискал и другите руски благородници да направят същото.
Духът на Европа неудържимо прониквал в порите на Кремъл! Във всяка пукнатина. Вратите и прозорците вече били широко отворени. Гърците обикаляли като собственици: поучавали, давали съвети не шепнешком, а със силен глас... Пратениците на папата, подобно на инспектори, се отбивали насам.
Разбира се, никой никога няма да установи подробно как е протекло всичко. Но остава фактът, че Русия започнала да се отвръща от старото, с други думи, тя се отвърнала от себе си, възприемайки нов начин на живот, който беше от полза за Запада. (Тук според нас се криела причината за разкола.) Но за да се постигне желаното, е бил необходим Църковен събор, на който можела официално да се отклони от тенгрианството и да стане християнска страна по примера на западните страни.
Такъв събор се състоял през 1654 г., когато започнал разколът. През 1666 г. те потвърдили това, което вече се е случило, сякаш официално подчертали решенията на Събора от 1654 г.
Гръцките патриарси Паисий Александрийски и Макарий Антиохийски били поканени да ръководят новия събор. Поканили ги, като знаели, че и двете фигури са свалени от престолите си от Събора на йерарсите на Източната църква заради откритата им симпатия към Рим. Но ги поканили и те дошли. Двама тайни йезуити, двама очевидни мошеници с мълчаливата благословия на Кремъл решавали съдбата на тенгрианството. По волята на Събора и с ръцете на Събора те разцепили Рус и Степта, последната крепост на вярата в Небесния Бог – това е, което се разцепило тогава.. Очевидно звездата над Рим наистина е блестяла по-ярко в онези години.
Цар Алексей заменил свободната Църква с Църковна заповед, а синът му Петър I по-късно премахнал дори думата "църква" от ежедневна употреба, лишавайки патриарха от власт.
Като войвода на своята Църковна заповед цар Алексей виждал Никон, който бил патриарх на Москва от 1652 г. и се показал като своенравен човек, мечтаещ за власт.
За невежия Никон духовните идеали били чужди и неразбираеми. Властта и само властта го интересувала. Щом стъпил на патриаршеската катедра, той започнал да преправя всичко по гръцки начин, унищожавайки тюркското. В Руската църква той въвел гръцкото облекло. В кухнята на патриарха - гръцката храна... Всичко било по чужд образец.
Находка от тюркски кургани, V–IV в. пр. н. е.
Гърците, поглеждайки назад към Рим, благоразумно следвали собствената си политика: след загубата на Византия през 1453 г. те гледали на Русия като на съюзник срещу тюрките. Дълго време им трябвало, за да спечелят неопитните руснаци. Може да се завижда на тяхното усърдие. През 1650 г. например в манастир на Атон те публично изгорили стари църковни книги, написани на тюркски език. Цяла библиотека! Така те пожелали за Русия нови руски книги.
Малко по-рано гърците измислили още една "новост" за руската история. Оказва се, че известната шапка на Мономах, символ на автокрацията на Русия, е направена... във Византия. Твърди се, че е подарък от император Константин на киевския княз Владимир. Безсрамна лъжа, но тя се превърнала и в страница от руската история, доказваща традиционните отношения между Русия и Византия...
Гърците срамно лукавили както в малкото така и в голямото, подкрепяйки политическата теория за "Третия Рим".
Разколът в отношенията между степите и Русия бил подготвян от тях дълго и усърдно, нито руският цар, нито Никон знаели всичките му тайни пружини. И не се досещали за тях. На патриарха било наредено да коригира църковните книги и да въведе нови чинове и обреди. С други думи, да създаде нова църква. Християнска! И Никон се разпоредил, защото бил сигурен, че извършва реформа на старата, тенгрианската!
Изглеждало, че свободна Русия е провеждала свободна политика... Но не, всъщност изобщо не е имало свобода – тя е следвала инструкциите, изготвени от Рим. По-точно, една от тях гласи:
«... д) самият цар трябва да говори за унията рядко и предпазливо, така че не от него да започне въпросът, а самите руснаци да бъдат първите, които да предложат някои маловажни точки на вярата, които изискват реформи, и по този начин да проправят пътя към унията;
е) да издаде закон, така че всичко в Руската църква да бъде приведено под правилата на съборите на гръцките отци, и да повери изпълнението на закона на надеждни хора, привърженици на унията: ще възникнат спорове, ще стигне до господаря, той ще назначи Събор и тогава ще бъде възможно да се пристъпи към унията;
з) да намеква на черното духовенство за привилегиите, на бялото духовенство - за наградите, на народа - за свободата, а на всички - за робството на гърците".
Не се стигнало до приемането на самата уния, т. е. до официалното признаване на властта на Рим над Русия, защото обстоятелствата попречили. Церемонията по приемането му обаче би била празен фарс. Всъщност унията била приета от Москва: инструкциите на папата за реформата на Руската църква били изцяло изпълнени! Русия станала християнска. Друго засега не било необходимо.
Конфликтът между източната и западната идеология не възниква случайно. Тенгрианството възпитава човек, стремящ се към постижения, към действие, с други думи, към развитие. Неговата философия за прераждането на душата, възприета от будистите, никога не лишава човека от надежда. Дори след смъртта, претърпял пречистване в ада или рая преди съда на Всемогъщия, човек се преражда, наставлявали тенгрианските жреци. На него, на човека, му се дава шанс да поправи предишните си грехове и това е мъдростта на учението на Тенгри за вечността на душата.
Великият Тенгри учи, че всеки човек създава рая или ада за себе си със собствените си ръце. Всичко зависи само от него, от поведението му... Ето защо тюрките са ценили делата и делата в човека на първо място.
Християнството, от друга страна, след като опростило Тенгрианския канон, призовавало човека към спасение на душата, с други думи, към бездействие. Ако правиш по-малко, ще съгрешаваш по-малко. Тя определя бъдещето като вечен ад или вечен рай. И толкова! Да призоваваш, да чакаш, да се страхуваш, да обичаш ближния си, да се спасиш, да се смириш, да не роптаеш, да обърнеш лявата буза, да издържиш, да видиш радост в мъките и бедността... и така нататък, и така нататък... Предполага се, че така е според завета на Христос. Само и само хората тихо да чакат края на дните си... и да обичат всички наред. Дори и подлеците в гръцки сандали и римски тоги, които тънели в разкош и блудство.
135-151/70
Фенамъ словенскихъ болгар in memoriam :)...
Разсекретеното досие на ДИОНИСИЙ потвърж...
Една от целите ми е да покажа несъстоятелността на всяка една религия, като я изоблича до степен на непоносимост у вряващите и зверска злоба в пропагандаторите й...
Доколко успявам... имам известни наблюдения, не е чак зле работата, все пак е далеч от желаното.
С две думи, ако мога да помогна, ще го направя.
Иначе подкрепям това, с което си се захванал, защото най-мразя простите хора, които са не само прости, а и го изтъкват по най-идиотски начини, с някакви задушевни мисли и сентенции, ухаещи на мухъл и повръщано :).
Видях и още нещо.
Любовта ми към всичко руско е запазена марка на блога ми :):):) в обратния смисъл, та таварищ Радойкова не е човек, с когото бих се сдружил... Още по-малко, когато стане дума за Росийското православие... прецени сам дали съм подходящ за помощник?
Да се кефя? Защо? Че съм принуден да отделям от времето си, за да обяснявам на умствено изостанали най-различни неща ли?
Правя го просто защото някой трябва да го направи.
Не щеш ли, то пък се случих аз.
https://dobrodan.blog.bg
/history/2021/01/26/polezno-e-za-veruiushtite-da-znaiat-niakoi-neshta-bez-znache.1746252
