На улица „Бдин“ 22, Видин, е днешният адрес на безсмъртието на Боян Чонос. Върху пиедестал от черен мрамор има бюст, излят от бронз, на един младеж с открит поглед, хубаво лице, буйна коса, с книга в ръката. Върху мрамора винаги свети тъжно цвете, поставено от неизвестен видинчанин или гост на града…  

Боян Чонос е роден на 3 май 1921 г. в семейството на Иван и Цена Чонос. Бащата е адвокат и член на ОК на БКП. Майката, която познавах през десетте години непосредствено след 9 септември 1944 година във Видинската мъжка гимназия, беше стройна и приветлива жена. Кирил Марков, с когото бях приятел, макар и осемнадесет години по-млад от него, веднъж оприличи Цена Чонос на светица, в която духовно и физически сякаш се е преселил неговият другар и приятел в борбата за победата на социалистическия идеал. Познавах и Цветана Кирова – кметицата на село Гурково и приятелка на героя. Тя често говореше за неговия характер и голям интелект. Беше конспиратор, споделяше Цветана, с желязна воля. Красив младеж, който излъчваше топлота и обич към обреклите се на свободата.  

Видин не е градът на детството на Боян. След неуспеха на Септемврийското въстание през 1923 г. бащата емигрира в Югославия, а оттам – в Гърция, където по-късно, на 24 март 1924 г., пристига цялото семейство. В Атина живеят около година и половина под името Николайдис. Иван Чонос е представител на Балканската комунистическа федерация, оглавявана от Георги Димитров, със столица Виена. Той е във връзка с Гръцката комунистическа партия. Полицията упорито търси Иван Чонос. Затова решението, получено от Виена, за преместването на семейството в СССР се посреща като избавление. На 20 май 1925 г. фамилията на Иван Чонос пристига в Москва. Боян е четиригодишен. Следват шест години свободен живот в белокаменната и златоглава Москва. Едно момче от Видин опознава северната столица, а душата му е отворена, силното детско въображение приема всичко като вълшебна приказка… Боян расте с изпреварващи възрастта му познания.  

Но на две хиляди и нещо километра от Москва е изстрадалата, изтерзаната, посечената от фашизма България. Неговата родна земя сякаш го е очаквала да го посрещне радостно край крепостта „Баба Вида“, за да стопли вледененото му тяло след бесилото дванадесет години по-късно в прегръдката на чернозема в гробището на запад от Видин.  

Помня пренасянето на тленните останки на Боян Чонос в градската крайдунавска градина – втория му гроб. Ние, децата и юношите, вървяхме отстрани на траурна процесия от Новата махала на града до алеята край брега на Дунава. Цена Чонос вървеше след ковчега. Катафалката беше покрита с черно и червено знаме. Навярно такъв е бил обичаят в онези следвоенни и окървавени години. Майката сдържаше сълзите си, както умеят да правят това истинските майки. А може би бяха пресъхнали от плач през годините – от обесването на Боян до разравянето на гроба му. Навярно често е идвала на този гроб, върху който беше кацнала птицата на Безсмъртието. Ние, юношите, все още нямахме страх от смъртта и я приемахме като нещо естествено, защото двете думи смърт и безсмъртие толкова често звучаха в словата на ораторите. Аз лично оприличавах смъртта на черен облак, покрил полето на Видин, а безсмъртието – на изгряващото слънце от Дунава, разкъсващо черния облак…  

Но да върнем годините назад. След шестгодишно отсъствие семейство Чонос се завръща във Видин. Контрастът от начина на живот в СССР и в тогавашна България е поразителен. Навярно този фрапиращ контраст е причината десетгодишният Боян в своето детско съзнание да трупа тъжни впечатления, които с възмъжаването му ще изкристализират в прозрение, че и тук, в България, животът на хората може да се промени и да стане по-друг. Хората да са свободни и щастливи, както в далечната и близка Москва.  

„…Напуснахме Видин на 24 май 1924, а се върнахме на 15 декември 1931 г. Имаше едно момченце с румени бузки, с руси косички и тъмносини очички… А сега пред мен стои юноша. Едър, строен, с умни тъмносини очи, с ниско остригана тъмна, почти кестенява коса. В раменете е станал широк, снажен. Лицето му вече има по-строги, ярки черти, веждите са надебелели и черни, като че са изписани с въглен. Боян говори тихо, спокойно, без излишни движения. Думите му обаче не звучат хладно и равнодушно. Очите на Боян горят от чувства и тези чувства по невидим път се преливат в думите, обагрят ги и ги изпълват със завладяваща сила…“ Така пише за сина си Цена Чонос в книгата „Ще ви разкажа за моя син“. Книгата на Цена Чонос завладя не само младежите на Видински окръг със своята емоционална майчинска изповед, но се превърна и в една от най-четените от младежта на България в онези години на грижовно отношение към подвига и живота на борците антифашисти в България. Днес повечето от тези издания липсват в читалищата и библиотеките – прочистени са от българската „демокрация“ в края на ХХ и началото на „справедливия“ и „човечен“ ХХI век в нашето скъпо Отечество.  

Присъствието на семейство Чонос във Видин тревожи и смущава полицията и тайните служби, притиснали в железните си обръчи прогресивните и непримиримите граждани на България. Семейството е нежелано, преследвано и унижавано в родния град. Боян възмъжава с всяка изминала година. Той е вдъхновител на всички прояви на прогресивните момчета. С легионерите и слугите на фашистката власт е безкомпромисен. В споровете с тях жигосва и прави аргументите им на пух и прах. Всички те, в това число и учителите фашисти, се отнасят към него с респект.  

Кирил Марков, оцелял в антифашистката съпротива, след 9 септември 1944 година произведен в чин генерал-майор, един от най-верните и сърдечни приятели на Боян Чонос, с възхита и болка говореше за него пред нас, членовете на литературния кръжок при видинското читалище „Цвят“. Казваше, че е бил душата и моторът на прогресивната младеж във Видинския край през онези години на вяра и саможертва.
 
През май 1939 година един от най-славните герои на Видин и Придунавието завършва гимназия с отличен успех. Боян Чонос записва право в Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“.  

В неиздадената книга „История на младежкото кооперативно движение във Видински окръг“ баща ми Еленко Георгиев – околийски управител във Видин след 9 септември 1944 г., а по-късно, след референдума в България и премахването на монархията през 1946 г., избран за председател на Околийския народен съвет, учител – комунист и кооперативен деец, е описал създаването на ОК на РМС: „С помощта на Живко Живков и със съдействието на Живко Еленков Пуев – тогава секретар на ОК на БКП, а по-късно командир на Видинския партизански отряд „Георги Бенковски“, роден в с. Александрово (днес град Димово), в местността Ръта край селото се формира Окръжният комитет на МРС в състав: Мико Нинов – секретар, и членове Боян Чонос, Коста Йорданов, Лило Георгиев, Стоян Цекин, Цеко Пуев“.  

В Софийския университет Боян Чонос продължава активно да работи по линия на РМС и БОНСС, обогатявайки своя опит в тежката нелегална борба на пролетарска София. С нахлуването на хитлеристката армия в СССР през 1941 г. той се отдава изцяло на революционна дейност. Напуска университета, в който при едно събрание фанатик легионер са опитва да го убие, като стреля по него. Макар и неоздравял напълно той напуска и Александровската болница, където се лекува, и се завръща в родния край. Освен като член на Окръжния комитет на РМС, натоварен е да отговаря и като зам.-ръководител на Военния отдел при Окръжния комитет на БКП за минноподривната дейност. Боян разгръща своите сили и способности. На 30 септември 1942 г. е арестуван. На път за Враца успява да заблуди конвоиращия го полицай и скача от влака между селата Александрово и Бяла. Малко по-късно с оръжие в ръка е вече в редиците на партизанския отряд „Георги Бенковски“.  

След залавянето и обесването на Мико Нинов Боян Чонос е избран за секретар на Окръжния комитет на РМС. На 1 март 1943 г. Боян пише последния бюлетин и последния позив. Къщата е обградена. Скача през прозореца и пробива с няколко изстрела кордона. Но нима може да допусне, че овчар в полето край река Тимок ще вдигне срещу него гегата си и с един замах ще го повали на земята. Та нали на него и другите бедняци е посветил младостта и живота си!?  

Тежко ранен, лекуван, а после подложен на зверски разпити, той заявява: „Ето ви ръката ми – отсечете я, но няма да издам помагачите и бойните си другари!“ Пътят от съда до затвора извървява спокойно, твърдо, с вяра. Градът се тълпи и затаил дъх го изпраща със сълзи, в които се прокрадват искрици надежда за помилване. След първата следва нова присъда – смърт чрез обесване. На 13 октомври 1943 г. призори палачите нахълтват в килията на Боян. Затворът пее „Жив е той, жив е!“ Пее огромната болка на другарите! Над която и смъртта няма власт.  

Пред бесилката в бъчварницата на Видинския затвор вместо изповед Боян написва с равен почерк последното писмо, което предава на свещеника:  

„Драги мамо, татко, Малин и Коста, това е последната бележка от мен. Треперя малко, защото ми е студено. Прощавайте завинаги! Не плачете за мен. Не бих искал никога да завърша така, но… Поздравете всички, всички познати. Прощавайте за всички неприятности, които ви причиних.  

Желая ви щастие успех и дълъг живот (последното е най-важно!).  

Ваш син, брат – Боян Иванов Чонос.“  

Гърдите се разтварят широко и учестено. Последната глътка въздух стига, за да изрече думите: „Да живее свободна България! Да живее Съветският съюз. Смърт на фашизма!“

Един младеж, който се превърна в легенда!  

Автор:  Лъчезар Еленков    

Източник: вестник ДУМА,  21 ноември 2018  

Филм за Боян Чонос в две серии на Централната телевизия на СССР от 1970 г. и 1971 г. със субтитри на български виж тук:

https://www.youtube.com/watch?v=mop-5rTrS2o     –   първа серия  

https://www.youtube.com/watch?v=9zuFmi76Ums   –   втора серия