Здравейте! Уважаеми читателю, това е блогът на не безизвестния българин,  Живко Желев  и  юриста и депутат от Седмото Велико Народно събрание през 1990-91 г., основател и председател на партия "Либерален конгрес" проф. Янко Николов Янков-Вельовски, списван от негови съмишленици и приятели. Тук ще можете да научите преди всички най-новото, свързано с живата на "Лагерите на смърття" и  неговия живот и деятелност. Заповядайте!    
Янко Николов Янков-Вельовски    
А. е) В България т. нар. концентрационни лагери - като места за въдворяване на лица за определен и неопределен период от време в изолация от външния свят и под строг полицейски контрол и охрана - са били създадени след обявяването на Втората световна война, и това е станало със специална наредба от 31 януари 1941 г. на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве. Въз основа на тази наредба първите концентрационни лагери, наречени от властта “селища за държавна сигурност”, са били изградени през юни 1941 г. в местностите “Гонда вода” (за мъже) и “Свети Никола” (за жени) – близо до Асеновтрад; по-късно, пак през същия месец, и на остров “Анастасия” край Бургас (известен по-късно като остров “Болшевик”) После, през месеците август и септември 1941 г. бил създаден лагер и в местността “Кръсто поле” край с. Еникьой - Ксантийско, а през 1943 г. - и в манастира “Св. Кирик и Юлита” - Асеновградско. Въдворяването в тези концлагери е ставало извънсъдебно по решение на Министерския съвет, по преценка и предложение на Дирекцията на полицията. След идването на комунистите на власт през септември 1944 г. политическите противници на режима и нарушителите на реда първоначално били въдворявани в т. нар. Трудово-възпитателни общежития (ТВО) или изселвани от големите градове и настанявани в различни населени, обикновено откъснати от обществени комуникации, места. Изселванията започнали от есента на 1944 г. и били по силата на чл. 6, буква “б” от Наредбата за временно ограничаване заселването и запазване спокойствието и сигурността на София а след 1959 г. - на основание чл. 14 от Указа за Народната милиция. Първите въдворявания в ТВО започнали в началото на 1945 г. И се базирали на:     а) Наредба-Закон за ТВО                                                                                      ;                            бНаредбаЗаконзаТВОза политически опаснилица                                                                                                                                                                            в) Наредба-Закон за учредяване на фонд за ТВО при МВРНастаняванията били извършвани с административна заповед по реда, предвиден в чл. 52 във връзка с чл. 54 от Закона за милицията При пълна изолация в лагерите били настанявани политически противници, опоненти и инакомислещи, квалифицирани като “класови врагове”, осъждани повече от един път за неполитически престъпления, опасни за реда и сигурността в страната, проститутки, сводници и сутеньори, изнудвачи и комарджии, просяци и безделници (чл.2 от Наредбата-Закон). Първите лагеристи в ТВО били настанени в лагера “Свети Врач” край град Сандански от януари до април 1945 г., след което лагерът бил преместен в Бобовдол край град Станке Димитров (Дупница). По-късно били създадени лагерите край мина Куциян, Богданов дол, село Николаево - Старозагорско, язовир “Росица”, село Ножарево - Силистренско, село Батуля - Пазарджишко и др. С Постановление на МС с протокол N 50 от 27 април 1949 г. е създаден лагерът в гр. Белене; до 1953 г. това е основният лагер за политически лагеристи. С протокол “А” N 135 на Политбюро на ЦК на БКП от 5 септември 1953 г. този лагер е закрит и част от лагеристите били освободени, а други - предадени на съд и осъдени. От 1 януари 1954 г. до 5 септември 1956 г. въдворявания в лагери в България НЕ Е имало. След събитията в Унгария обаче с решение с протокол “Б” N 9 на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. било постановено да се възстанови лагерът в Белене. В изпълнение на това партийно решение бил издаден Указ N 468 на Президиума на Народното събрание от 4 декември 1956 г., с който нормативен документ започнало въдворяването на лагеристи. Впоследствие, от 1 септември 1959 г., бил създаден и лагерът край гр. Ловеч. С протокол “А” N 33 на Политбюро на ЦК на БКП от 21 януари 1958 г. било взето решение за засилване на борбата срещу някои зачестили хулигански прояви и за организиране въдворяването на принудителен труд на “отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци, рецидивисти и други разложени елементи”. В изпълнение на тези решения и нормативни документи от есента на 1956 г. до април 1959 г. в лагера в Белене, именуван под секретното наименование ТВО 0789 “ВИ” ДС, са били задържани общо 2 800 лица. През лятото на 1959 г. половината от тях били освободени, и към август 1959 г. в лагера е имало „само” 1 423 души лагеристи. През август 1959 г. Министър-председателят на България в интервю пред чуждестранни журналисти завил, че в България няма ТВО. След въпросното изявление, с протокол “А” N 179 от 27 август 1959 г. на ЦК на БКП било взето решение да се закрият всички ТВО. Така, въз основа на това решение от лагера в Белене били освободени 1 257 души, а останалите 166 били преместени в новосъздадения лагер край гр. Ловеч. Лагерът край гр. Ловеч е изграден без писмено решение на Политбюро на ЦК на БКП и въпреки взетото решение за ликвидиране на лагерите. Той бил създаден, като Министърът на вътрешните работи Георги Цанков не изпълнил докрай решенията за закриване на лагерите, не освободил всички лагеристи, а се разпоредил за задържането на 166 души от тях, за което изготвил и специална “докладна записка” до Политбюро. С тази записка той предлагал неосвободените да останат “за превъзпитаване чрез тежък физически труд”, а органите на МВР да получат права да продължат да въдворяват в лагери на основание специалния указ N 468 от 1956 г., издаден по повод и във връзка с унгарските събития. Дали Политбюро се е произнесло по тази докладна записка, не е известно, тъй като липсват документални доказателства. От документацията на Комисията, възглавявана от Борис Велчев и извършила проверката на 24 март 1962 г. обаче личи, че преместването на неосвободените 166 души от Белене край Ловеч е станало по устно разпореждане на министър Г. Цанков. От стенографските записки на заседанието на Политбюро от 5 април 1962 г. е видно, че Г. Цанков е представил своята “докладна записка” още в края на август 1959 г., и заедно с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков са взели решение да бъде открита една кариера край гр. Ловеч, където въдворените да се превъзпитават с тежък физически труд; така именно бил основан лагерът край Ловеч с наименование “ТГ” (т. е. “трудова група”) под ръководството на поделение 1248 “ВИ” МВР гр. София (а от лятото на 1961 г. - на поделение 10 001 МВР гр. София). Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът “делегирал” през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов. В документацията на образуваното през 1990 г. т. нар. “дело за лагерите” е установено, че една от заповедите е била подписана от началника на отдел “Следствен” при Главна прокуратура (чието име не се чете), както и че е имало много заповеди, които са били издадени без каквото и да е съгласуване с Главната прокуратура. Освен това, установено е, че не е било спазвано задължението предложенията на окръжните началници на МВР за въдворяване да бъдат съгласувани със съответните окръжни прокурори, и на практика съгласуването е ставало със съответните окръжни секретари на БКП. Впрочем, тази първоначална практика впоследствие е била “санирана” (т. е. “узаконена”, “утвърдена”) с писмо N I - 1688 от 10 август 1961 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов. Редът за въдворяването в ТГ край Ловеч, установен и съществуващ на основание Указ N 468/1956 г., който по същество е “административен ред” и по същество е “лишаване от свобода”, представлява брутално разширяване на административната сфера за сметка на сферата на съдебното правосъдие. Този ред давал и възможност за краен субективизъм и груб и неконтролиран произвол. Така значителна част от въдворяванията “за престъпления” били абсолютно неоснователни и недоказуеми. Нещо повече - в някои от актовете за въдворяването изрично било отбелязвано, че тази “административна мярка” се взема поради ... съществуващата опасност съдът да осъди лицата “твърде малко” или дори “да ги оправдае”. Освен това, в противоречие с нормативния текст на Указа на въдворяване били подлагани: лица, напълно неотговарящи на изискванията за наличие на криминални прояви, т. е. напълно невинни от гледна точка на изискването за наличие на криминален престъпен състав; лица, занимаващи се с определена политическа дейност или просто набедени за такива, т. е. лица, реалните или набедените деяния на които не са съставомерни; лица, които били непълнолетни и съгласно принципите и нормите на действуващото право не носят отговорност по този нормативен акт, даже и да са били извършили някакво провинение (отделен е въпросът, че обикновено не са били извършили никакво провинение); лица с явни психически заболявания и отклонения, т. е. наказателнонеотговорни лица. По начало лагерът край Ловеч е бил създаден “за превъзпитаване” “на лица с криминални и аморални прояви”, при това “които вече са били многократно осъждани”. На практика обаче главният критерий за въдворяването е бил наличието на класово-политически основания и съображения, и именно в тази насока е било изричното указание на зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов, изпратено до всички окръжни началници на МВР в страната с писмо N I - 39/5.III.1959 г. Лагерът край гр. Ловеч е продължение на лагера край Белене. Той е бил създаден в условията на “пълна секретност” и в противоречие с официалното решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27 август 1959 г. за закриване на всички ТВО в България, както и в противоречие с официалното изявление на Министър-председателя пред чуждестранните журналисти, според което в страната не съществуват ТВО. Така, лагерът е създаден от министъра на вътрешните работи Г. Цанков, от зам.-министъра Мирчо Спасов и от Първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков - разбира се, при знанието и мълчаливото съгласие на другите членове на Политбюро на ЦК на БКП. От съображения за секретност не е съществувал и не е бил създаван официален щат за офицерски и надзирателски състав, като до лятото на 1961 г. оформянето на такъв състав е било възложено на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Плевен генарал-майор Г. Аргиров, а по-късно - на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Ловеч полковник Александров. От съображения за секретност близките на задържаните никога не са били уведомявани за мястото на задържането. Пак поради същите съображения смъртните актове (както и съобщенията до близките) за първите 23 починали лагеристи за 17 месеци от функционирането на лагера, т. е. до края на януари 1961 г., са били издавани не от общинския съвет в Ловеч, където се е намирал лагерът, а от общинския народен съвет в гр. Белене. Също от съображения за секретност е било издадено специално разпореждане на Мирчо Спасов труповете да не се предоставят на близките, а да бъдат погребвани при строга тайна на остров Предел между Белене и Свищов, при което фактически са били давани за храна на прасетата, отглеждани в лагера и предназначени за изхранване на лагерниците и персонала. Макар и формално въдворяването да е било осъществявано на основание Указ 468 от 1956 г., то е било извършвано в разрез с предвидените в действуващия по това време Наказателен кодекс принципи, съгласно които престъпление е само онова деяние, което е такова по НК, и че наказанието лишаване от свобода може да се налага само от съд, както и че то не може да има за цел причиняване на физическо наказание или унижаване на човешкото достойнство. Така, самото задържане без присъда от съд е незаконно; то, освен всичко останало, е и престъпление против човешкото достойнство. Самото задържане е имало катастрофални последици за задържаните. Установено е, че всички освободени са били лекувани месеци наред за възстановяване на нанесените телесни повреди и поражения на здравето. Установено е и че нито един от освободените не е можал след това да се реализира социално, независимо от високите си интелектуални възможности. Нещо повече - установено е, че бремето на лагериста е падало не само върху него, но и върху всичките му близки и познати, и в много случаи е било “законово основание” за изселване на близките му.

МОЖЕ ЛИ ДА ПОСОЧИТЕ СЪДЪРЖАНИЕТО НА СПОМЕНАТАТА наредба от 31 януари 1941 г. на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве. Въз основа на тази наредба първите концентрационни лагери, наречени от властта “селища за държавна сигурност”, са били изградени през юни 1941 г.

аКО ИМА ВЪЗМОЖНОСТ ПРИКАЧЕТЕ КЪМ СТАТИЯТА И СНИМКА НА НАРЕДБАТА
ИЛИ ТЕКСТОВ ФАЙЛ СЪС СЪДЪРЖАНИЕТО Й.