Зад слънчевите очила
прикривам сълзите, които
изливат се като река.
Да се усмихна? Ще опитам.

Дали ми липсва той? Защо
смъртта ми го отне жестоко?
Коли и къщи. За какво?
Боли да падаш от високо.

Загубил битката крещиш,
че има ад, но на земята.
И ставаш бързо щом решиш,
дори след края на играта.

Череши, жито, камък, свещ.
Тегобна тишина и ... празно.
Отиваш там да почетеш
обичани. Цветя и ваза.

Тук въздуха трепти, трепти
от липсата на скъпа ласка.
И как неистово боли.
От утре пак - с усмивка-маска!

тъжното стихо, носиш душа на великан поет.
Но, смело гледай напред! Светът е пълен с
камуфлаж и маски... Амин!

Живеем в роботизиран свят и сякаш се срамуваме от емоциите си. Сълзите ще направят така, че железата просто ще ръждясат. А какво по-прекрасно от това да бъдем хора?
Слънчев ден и весело лято!