Прочетен: 1448 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 08.12.2020 08:56
С времето все по-ясно разбирам, че между влюбения и лудия няма съществена разлика. Или, ако я има, тя е в нюансите. Иначе как да приема историята, в която се натопих, докато разхождах кучето си в Морската градина на Бургас?
На пейка, с гръб към морето - стенещо зад брега, седеше непознат мъж, слушаше кавъра „Кой ще каже какво е любов” и.., плачеше. Поне така ми се стори. Не харесвам сантименталните изпълнения, затова хвърлих бегъл поглед към него и отминах. На първо четене изглеждаше набор - над петдесетте. Мъжът питаше, може би гларусите, знае ли някой, какво е любов, защото бе съвсем сам. В ръцете му увяхнала роза, в очите - тъга. Човек в безпаметна скръб. Песента на Драго от „Тоника”, в началото на юни, когато цъфтят липите в Бургас, а косачите откосяват първата трева от зелените площи в компанията на разголеното море, звучеше романтично.
-Приятелю - повика ме, без да му пука от сълзите, - забравих си очилата в хотела, а имам SMS. Бихте ли ми го прочели? - и подаде телефончето, някакъв “Самсунг”, изхвърлен вече от употреба.
-Нямате грижа, само затворете, устата на Драго - помолих го на свой ред.
-Да, да. Съвсем ще го спра.
-Имате две съобщения.
-Четете първото. След преживяното току-що, не е нужно много, за да угасне свещта в душата ми.
„Не звъни. Неудобно е. Твоя съм!”
-Господи, пак се издъних! - прошепна мъжът и ми предложи тъжната си компания. - Най-малко десет пъти звъних, но тя не ми вдигаше. Тишината ме върна към началото на нашата връзка. Тогава, когато я целувах пред Художествената галерия в Смолян, тя ми прошепна: „Спасе, ние сме тук да помечтаем за нещо, което няма да се сбъдне никога”. Днес разбрах какво е искала да ми каже...
Кучето го хареса и аз седнах на пейката, настъпвайки с крак първоначалното си високомерие. Отблизо непознатият съвсем не изглеждаше, какъвто ми се видя. С бяла памучна риза на светлосини квадрати, с тъмни джинси и пепелносива коса, той си бе откровен денди. Любезен и романтичен, мъжът ме въведе направо с обувките в „гостната” на ранената си душа.
-Казвам се Спас, тя - Лили (Лиляна) - нищо специално. Но кой е казал, че любовта се влияе от имената! Работим заедно. Тя е архитект, аз съм дизайнер. След толкова време обща работа и различни грижи, забелязахме другия в себе си. Трудно ми е да кажа как се получи. Пък и никой не ме пита.
Влюбването беше внезапно, като заболяване от пневмония - силно, дълбоко, изпепеляващо... Една сутрин, докато бършех „калта” от лицето й, както често се случваше, сърцето ми изтича на прага на устните и прошепна: „Добре дошла, любов, в живота ми!” Изненадана, Лили не смееше да ме погледне. Веднъж заради моята притеснителност, втори път - заради собствения си стрх. И все пак, трябваше да каже нещо. Вдигна глава да спре сълзите и отрони: „Любовта ми прилича на теб. Прегърни я!”
Много бях лъган, затова съм недоверчив. През годините, улисан да дам всичко от себе си на семейството, пропуснах възможността да запазя сърцето си. Похабих го и то престана да ми свети в тъмното... Тя е ограбена, с разбит катинар на душата. Познавам най-трудните мигове от живота й. Винаги, когато идваше наранена, аз бях близо до нея. Опитвах се, колкото да не им вярвам на тези проклети жени, да я успокоя. Да кажа нещо хубаво, за да върна блясъка в очите й. Не всякога се получаваше…
-Чак пък толкова! - присмях се на искреността му.
-Лили беше чаровница. Тъмните къдрици коса подчертаваха извивките на лицето й. Очите - меки и синьозелени, приличаха на море. На устните й играеше закачлива усмивка, а под оскъдната блузка с тънки презрамки се надигаше пламенна гръд… Страхотна жена! Дори когато бе в синини, продължаваше да ме вълнува. Аз я гледах мечтателно и мислех - какво ли не бих дал да събудя отново любовта в нея. Тя - засрамена, натъжена, молеше да й простя, че ме товари със своите грижи.
Сварвал съм я да ридае в офиса. Не от болка, беше свикнала с нея, от срам, че разкрива похожденията си в Ада. Плачът, който я задушаваше, започна да души и мен. Лили не е получила една десета от онова, което имат останалите жени в брака. Корабокрушението ни сближи. Въпреки това, ние криехме любовта си. Чувствахме се виновни, защото бяхме открили спасение.
През май тя загуби своята работа. Като единствената жена в службата, ние, останалите, пoстъпихме „мъжки”, залагайки я на “дузпата”. Не я защитих, въпреки откровената несправедливост. Пък и тя едва ли е чакала. Като борец, беше научена да не разчита на друг. Животът бе несправедлив към нея, затова винаги си имаше едно наум. Докато ние „оправните” й колеги, хленчехме като вдовици, неспособни да променим атмосферата, тя си взе шапката и дойде в Созопол. Продавач за едно лято. Има студентка и син - ученик…
Изложих се, а бях потънал до уши в любовта. За пореден път показах, че не й вярвам. Предадох я от страх, за да не ме предаде тя. Но чувството не е зло да го притиснеш под камък. Още със събуждането си започвах с SMS-те, в десет преди обяд разговаряме по телефона, след обяд към три - пак, а вечер, понеже беше на смяна - поредното съобщение. Сигурно ще ме попитате какво толкова си казвахме. Онова, което си казват шестнайсетгодишните влюбени. Всяка втора дума беше „обичам те”, всяка трета - „не мога без теб”, четвъртата - „твоя съм”, петата - „чакам те...” Разголвайки един друг душата си, ставахме близки, превръщахме се в едно цяло.
Любовта обича неочакваното. В началото на юни, когато „изпуших” съвсем, обещах да дойда в Бургас. Това я направи щастлива. Господи, тя полудя от щастие! Промени се гласът й, начинът по който ме милваше по телефона, думите, които ми пишеше в SMS-те - всичко. Промени се душата й. За първи път в живота някой тръгваше от някъде, за да се срещне с нея. Същият този някой й говореше нежно, казваше й на висок глас, че я обича, че не може без любовта й...
-Значи, Вие сте тук за среща с нея? - попитах уж деликатно, но по-скоро от любопитство. Непознатият започна да ми харесва. Подкупваше ме с откровеността и чистотата на чувствата си, които жените не заслужават.
-Вчера тръгнах от Смолян, изпълнен с щастливи спомени и радостни очаквания. Скъсявах дългия път и усещах през цялото време как любовта ме крепи. Касетофонът не спираше да чурулика, разпяваше света около мен. Слушах музиката и тръпнех от щастие. Имах много повече сила, отколкото някога съм си представял. Не на петдесет и пет, чувствах се на двайсет и две. Денят се моткаше в краката ми, а аз бързах. Сърцето ми тичаше на сто метра пред автобуса. Бързах за среща с жената, по която бях луд. Идвах да й подаря себе си...
Пристигнах в единадесет часа на Автогара Запад. Оттам на такси и директно в хотел „Централ”. Предварително бях уредил стаята, шампанското, сладоледа, ягодите, цветята… Планирах всичко по мой вкус. Копнеех за нощта, когато щяхме да се прегърнем за първи път като мъж и жена. За миговете, разкъсвани от нежни викове и любовни стенания. За признанията, клетвите, сълзите… Подредих стаята, както на мен ми харесва, измих плодовете, оставих шампанското в хладилника, преоблякох се и излетях. Тогава забравих проклетите очила.
Пред паметника “Альоша”, в центъра на града, взех вестник и свърнах по главната към морето. Любовта ми пристигаше в дванадесет и половина. Пътем запазих места в ресторант „Златна котва” и купих една роза. Лили обожава цветята. Особено белите. Сърцето ми биеше с ускорен ритъм. Никога не бях изживявал подобни трепети. Представях си я как слиза от автобуса, как тича към мен, как се гушва в обятията ми, как пламенно я целувам, преди да й дам цветето… Ех, свирках си с уста, както си свиркат младите влюбени, готов да скоча в морето, за да угася изпепеляващата ме страст.
Нямам представа защо, но в този миг у мен се пробуди отново съмнение. Някакъв вътрешен глас ме предупреждаваше да стъпвам здраво върху земята. Винаги е така. Съдбата е скръндза. От всяка радост си взема своето. За да изтрия съмненията, реших да й звънна по телефона. Не отговори. Има дни, когато е непредвидима, но има и друго - прекалено добре познавам живота й. Въпреки това, отивах да я посрещна.
Градинката пред трите гари е кокетна, винаги пълна с хора. Вървях между пейките и се оглеждах за спирката на автобуса. Усещах дъхът на морето, а часовниковата кула на жепегарата периодично отмерваше времето и ми напомняше, че животът е кратък. Спрях в сянката на един кестен, тръпнещ от радост, вълнение, страх. Всичко бе толкова хубаво, че можеше лесно да се обърка. Автобусът от Созопол не закъсня. Изчаках пътниците да слязат, за да бъда сам с Лили, да не я нараня с обичта си. Ето я, моята прекрасна любов, съвсем същата - дребничка, хубава, с черни къдрици и сини очи, с къса пола и гол гръб - малко бижу, изковано от злато. В душата ми огря слънце. Тя слезе с ръце хванати за ръцете на млад здравеняк, той я прегърна, след това я целуна, както се целуват близки. И?… и ме уби.
Помръкнах като угаснала свещ. Със сетни сили избягах от очите на хората и тръгнах насам, подмамен от упойващия дъх на липите. Какво стана? Бях толкова щастлив! Къде отлетя радостта ми? Защо съм я молил на сън: „Не напускай живота ми!”, когато е имала друг? Приличах на разбит кораб. С наведена глава и ранено сърце, тръгнах по улица „Булаир”, за да се скрия в Морската градина. Седя в алеята на самотата и се питам какво съм направил, за да стигна дотук? Защо загубих пътя или пътят ме загуби? Питам и вас, непознати приятелю, какво може да успокои болката?
-Чакайте, чакайте. Онзи, който се повдига на пръсти, не може да стои прав непрекъснато. Помислете за себе си. Моят най-верен приятел е кучето, не жената. Затова съм с него.
-Нямам куче, нямам шапка, нямам любов…
-Но имате още един SMS.
-Четете, приятелю.
-Малко е по-дълъг: „Защо не ме чакаш? Дойдох с бъдещия ми зет. С Мимето са при мен. Той замина по свои си работи. Аз бродя из улиците сама...” - Жената ви търси, а вие говорите за нея в минало време. Тръгвайте! Тя е някъде там, - посочих града, - сама сред вълните. Човекът мигом се преобрази, розата разцъфтя в ръката му, а очите, Господи, да бяхте видели очите му! В тях гореше цялата любов на света. Той хукна, оставяйки джиесема в ръцете ми, касетофона на пейката, морето зад брега…
-Телефонът! - извиках.
-Задръжте го! Щастието се върна отново при мен! Какво значение има тук някакъв телефон! - каза, без да се обръща назад и потъна сред хората и дърветата. Влюбеният наистина не знаеше какво означава в този момент телефонът му - всичко.
Когато се скри в дебрите на Бургас, а аз тръгнах след кучето, „Самсунг”-ът изчурулика. „Лили” изписа дисплеят, натиснах бутона и приех разговора: „Спасе, защо се изгубихме? Защо ме остави сама в морето, когато нито мога да плувам, нито зная посоката? В момента съм на автогарата с билет за Созопол. Съжалявам…”
-Госпожо, не си тръгвайте. Не се разстройвайте повече. Телефонът му е у мен, защото нямаше очила и търсеше някой да му прочете SMS-ите. Когато го сторих, той хукна презглава да Ви търси. Ще Ви изчакам в Морската градина, където се срещнахме с него. Спас ще се върне. Тук е телефонът му, радиото, багажът, мъката му по голямата Ви любов, която разказваше на морето. Допреди миг, Вашият фар беше с угаснала светлина, затова не Ви е видял. Елате, пейката е точно пред естрадата, край стълбите за плажа...
По-нататък е ясно. Едно обаче няма да разбера никога - какво би станало с нас хората, с мечтите ни, със света въобще, ако я нямаше тази човешка лудост - любов.
2010 г.
