.

.


.

.







ПОД КРИЛОТО НА ГОСПОД

цикъл



Цветан АНДРЕЕВ





КАРТИНА ЗАВИНАГИ

Този свят неимоверен,
изрисуван изцяло от теб,
тъмнокоса моя,
докога ще е истински...

Каква птица
трябва да прелети,
че да пръсне
крехкия балон
на искрящите ми и наивни мечти?

Батискафът ще излети,знам,
без теб, последван само от
сапунените мехурчета на част
от всичките ми заблуди...

И пак ще е цяло Слънцето,
тревите,дървесата –
реален свят без лъжовни гирлянди.
И там някъде – в центъра –
тъмнокосата моя,
някога моя,
сега много истинска
и много неземна.

Перфектно нарисуван и замръзнал слайд
от моята възвишена Душа...





ВСИЧКО В МИГ

...Само като си помисля
колко плътта е слаба –
лека, лесна, ефирна!
Резчица невидима,
секунден удар тъп
или остра последна болка...
И те няма!

Нали имаше Вечност някаква
уж
и в нея Ти –
Най-значимото дете на Бога???
Какво стана,
какво става,какво ще става
от тук  на татък...
и...завинаги!
Хм – нещо не е така!
Хм – нещо не е доизпипано,
Господи,
в уж Безкрая.

...И пак летят птици над облаците –
нагоре и нагоре –
настигам и изпреварвам ги
с най-далечните си очи!
По-нататък и не стигам?
...|Живеем си удобно в миналото,
Настоящето е сън неосъзнат.
А Утре...

...Утре няма да дойде никога!




ОТКАЗ ОТ ПРАВОСЪДИЕ

Седиш си ти, Господи,
на самия бряг на Вселенския океан –
небрежно си ровиш в златистия пясък,
а краката – на хладовина божествена...
Рай!
За теб и...повярвалите.

Издигаш ръце нависоко –
досами Слънцето –
и извръщаш шепи надолу
и песъчинките,
Нашите души,
политат нанякъде в безкрая...
И мълчиш.
Страшно мълчиш!
Баща на всички,
а само ни се любуваш –
небрежно и смирено.
...и вече не ни моделираш
„по свой образ и подобие”,
не гълчиш,не наказваш.

А трябва!
Как само трябва – сито да си
спретнеш гъсто,
вежди да свъсиш косо,
щото още не сме онези –
Блестящите на слънцето...

Песъчинки сме ние
падащи главоломно
надолу –
неосъзнати песъчинки
нищи...
.............................................................