Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2013 15:46 - "Повелителят на времето" - портрет на Марсел Пруст за L'EUROPEO, бр. Dolce Vita
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 8573 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 14.10.2013 15:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Повелителят на времето

От Иво Христов

Изискан денди в младостта си, Марсел Пруст извършва истински духовен подвиг в леглото си.

Неизбежен преамбюл

Марсел Пруст /1871-1922г./– френски писател-хомосексуалист, прочут с разточителните си изречения. Нему принадлежат мислите: „Истинският рай е изгубеният рай” и „Да оставим красивите жени на мъжете без въображение”, които понякога  ни сервират като късметчета към кафето. /из неписания „Наръчник на интелектуалните сноби”, бел авт./

Изгубен във времето

Днес го цитират снобите, но го четат малцина. След век ще бъде несмилаем. Фразите му не се вместват в sms. Нюансите на прозата му стават недоловими за закърнелите ни възприятия като избледнял десен на прогорено от слънцето перде.

Пруст обитава изчезналата цивилизация на Бел Епок, пневматичната поща, дамите с капели-фруктиери, кавалерите с бастуни и парафинирани връхчета на засуканите мустаци. Една култура на нюанса, която илюзията за прогреса и разните там практични, тоталитарни, консуматорски, информационни и технокултурни залисии ще унищожат до основи. Ще заточат импресионистите в спалните на милиардерите. На Пруст, Жид и Валери ще отредят ролята на библиотечни декорации. А маниерите ще бракуват завинаги.

„По онова време пишехме кратки стихчета на пощенските пликове като вплитахме адреса и получателя в римите. Но Марсел обикновено написваше цяла поема и пощальоните не успяваха да се ориентират на кого и къде да отнесат писмото”, спомня си Жан Кокто.

„Живееше в безкраен лабиринт от учтивости и упреци, пишеше ми писма по 15-20 страници, а дългите му пеещи фрази напомняха планински път, който никога не стига билото,” свидетелства Пол Моран.

Но Пруст няма общо с днешния си образ на феминизиран, светски лентяй. О, не! Животът му е храбра одисея.

Авантюристът с бели ръкавици.

Марсел е болнав от дете. Майка му едва не помята при вида на окървавения му баща, д-р Адриен Пруст, ранен от случаен куршум по време на Парижката комуна. Детето върви хилаво, чувствително и свръхвглъбено. Страда от астма. Мори го цветният прашец напролет.

Но зад очите му, напомнящи луна в три четвърти с покрит от тъмните клепачи крайчец, се крие железен характер.

Първата си книга издава, когато е на 23. Критикът Жан Лорен я съсипва с рецензия. Чудесно!  Двамата си дават среща с пистолети. От 35 крачки.  Авторът и критикът. В онези години честта и думите са конвертируеми в олово. Разминава се без жертви.

Марсел живее безделно с парите на заможните си родители. Но това е привидно. „Писателят работи, дори когато зяпа през прозореца”, твърди Фицджералд. В изисканите салони, които усърдно посещава, в покоите на хотел „Риц”, където го приемат като част от мебелите, Пруст трупа скъпоценни впечатления от живота на аристократите, които приема като оцелели чудовища от едно изгубено време.

Марсел, за когото всеки астматичен пристъп е честитка от Смъртта,  вглъбено търси ключа към безсмъртието. Интуитивно отхвърля часовника и календара, убеден, че Времето убягва на линейната логика. Че познатият вкус на бисквита, потопена в отвара може да хвърли парабола до трескава нощ от детството, да съживи цяла епоха.  

Макар и буржоа, Пруст е приет в благородните салони като изкусен събеседник. „Говореше, както пишеше”, спомня си Пол Моран. „Гледаше с отметната глава, някак предизвикателно, а ла ДАртанян, а гласът му внушаваше авторитет. Беше много смел. Веднъж извика едно такси пред „Риц”, но някакъв американец го предвари от другата врата. И Марсел, който едва се крепеше на краката си, му заби юмрук в лицето.”

В младостта си Пруст пише малко. Издава романчето „Жан Сантьой” и сборник стихове „Дни и наслади”. Превежда Ръскин на френски с помощта на майка си, тъй като недознайва езика. Сближава се с еталонни дендита, като композитора Рейналдо Ан и принцовете Антоан и Еманюел Бибеско. Пътува до Венеция, която го очарова с вида си на красива удавница. Крехкият пакт между вода и суша, живот и смърт, на който се крепи безвремието на изящния град вероятно подсказва на Пруст, че тъкмо чувствената памет е по-силна от Времето. Секундите възторг убягват на унилата върволица на часовете, а споменът за тях изтрива междувремието и смущава линейния ход на годините.

В лабиринта на спомените

Приятелите му не забелязват кога точно Марсел спира да се явява посред нощ при скъпите си приятелки с бутилка Виши в джоба, за да обсъди руменината на някоя графиня. Кога загърбва спектаклите. „Веднъж дойде на Руските балети, но се случи в една ложа с Роден и Реноар. Тримата бяха толкова учтиви, че докато се наканят кой къде да седне, представлението свърши”, спомня си Жан Кокто.

„Щастливите години са пропилени години. Страданието ни тласка да работим”, убеден е Пруст.

По това време той е изнемощял и болен. Загубил е родителите си. Затваря се в една стая на бул. „Осман” №102 зад сини, сатенени пердета и двойни прозорци, които го изолират от външния свят. Ляга в детското си легло от медна арматура като в хартиен кораб, който пуска по потока на детските си спомени. Подхваща опуса на живота си: „По следите на изгубеното време”. Започва го от финала: „Намереното време”. Годината е 1907-1908-ма и до края на дните си той ще реди фраза след фраза, ще преживее отново чувствените криволици на живота си, за да доведе разроените им пътеки до финал, който не е смърт, а разтваряне.

В тази одисея го съпровожда само Селест Албаре, всеотдайната му прислужница, която плаща на съседите, за да ходят с терлици, та да не смущават господаря, който пише нощем, а спи денем.

„Посещенията при Марсел бяха цял ритуал”, спомня си Жан Кокто. „Още на входа Селест ме питаше дали не съм доближавал някоя дама с цветя. Дори отсянка от аромата им можеше да предизвика пристъп у Марсел. Стаята беше тапицирана с коркови плоскости, които попиваха всички шумове. Леглото му беше покрито с антиастматичен прах, който Пруст инхалираше след събуждане. Пишеше полуседнал, с ръкавици, за да не си гризе ноктите. Понякога ми четеше написаното, но така се кискаше прикривайки устата си с ръка, че не разбирах почти нищо. Черпеше ме със сайдер. Не излизаше никъде, но знаеше всички новини отвън, по силата на някаква изумителна интуиция на болника.”

В издателство „Галимар” първата част от седемтомния епос попада в ръцете на Андре Жид, но той подхваща случайна, дълга фраза на стр.65 и отхвърля романа. Сетне ще нарече това „най-голямата грешка в живота си”.

Романът все пак е публикуван през 1913г. и грабва някои ценители. Сред тях Пол Моран. Първата им среща е повод за чудесен портрет на Пруст.

„Беше август 1915г. На вратата ми в полунощ позвъня блед човек с кожух от визон и яка от видра, със синкава четина, която покриваше само брадичката като плесен от сирене, с тъмни очи и безупречни зъби, с мек, ненатрапчив, но авторитетен глас. Носеше дрехи от 1905г., постоянно се бореше с яката на ризата си, която му беше възширока, вратовръзката му плаваше, маншетите му бяха засукани”. Дошъл да благодари за добрата рецензия.

Бел епок умира под снарядите на Първата световна, шинелите изместват дантелите, резиденциите на аристократите са превърнати в лазарети, но Пруст пише опуса на изчезналата цивилизация. „Нямам време” пъшка той пред вярната Селест и постоянно допълва написаното. Ръкописът на романа-река набъбва с прилепени към основното тяло вметки на дълги листа, нагънати като хармоника.

Той не е социопат, а борец с животоядното време. Войната зачерква като бесен редактор изящната Бел Епок, но в ръкописите му епохата е ефирна и недосегаема за Историята.

Пруст пише за суетата, привидностите и любовта, която за него е консумиран крах. „В светския живот, който е невзрачно отражение на любовта, най-добрият начин да станеш търсен е да пренебрегваш поканите”, уверен е той.

„Беше развил краен нихилизъм и бе напълно убеден, че само самотник може да роди изкуство. Не вярваше в любовта, нито в приятелството”, спомня си Моран.

„Жената е по-полезна за нас, ако вместо повод за щастие е причина за горест в живота ни”, пише той и с пот на челото в неотоплената стая си спомня трескавите фабули на ревността и потиснатите желания. Един от първите отваря дума за хомосексуализма, който тогава още е потисната естетика, а не вреслива политика.

Излиза извънредно рядко. Тогава подсушава избръснатото си лице с притоплена във фурната ленена кърпа, подстригва сам косата си и отива отново в „Риц”, който сега гъмжи от офицери. „Приличаше на гарванът на Едгар Алън По с непраните си ръкавици, износената яка, офъканата коса и глава, прибрана в раменете”, спомня си съвременник.

„Беше свикнал да оставя щедри бакшиши на персонала, но веднъж бе забравил портфейла си и се почувства неловко. Засуети се, после се върна при пиколото и го попита дали има 50 франка да му даде назаем. „Разбира се, г-н Пруст”, отвърна човекът, а Марсел му каза „о, не, запазете ги, те са за вас”, свидетелства Жан Кокто.

Навлечен с три жилетки в студената си спалня-кабинет той напомня фотограф-копист, който преоткрива миналото с проявителя на своите емоции. Изпосталява. Плътта му се превръща в думи.

В седемте тома на романовия си епос Пруст успява да надмогне времето, да консервира епохата и живота си като светлина в диамант, без начало и без край, различно видима и изненадващо пречупена според ъгъла на съзерцание. Да промени законите на жанра.

„Селест, имам голяма новина за вас”, чува един ден неизменната прислужница. „Днес написах думата „КРАЙ”. Вече мога да умра”.

Угасва дни по-късно. С отворени очи. Минава час, преди събраните край ложето му да усетят, че е издъхнал. Свободен от времето.   





Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1798695
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031