Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2019 14:47 - МАГИЧНАТА ДОЛИНА - МЕГАЛИТНИ ПАМЕТНИЦИ ВЪВ ВАЛЕМАДЖА, КАНТОН ТИЧИНО-ШВЕЙЦАРИЯ,АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА,
Автор: milenavarbanova9 Категория: История   
Прочетен: 4494 Коментари: 12 Гласове:
7

Последна промяна: 01.08.2019 11:48

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 


Милена Върбанова


Маджа е една от големите реки в северната част на кантон Тичино, а шеметният й каньон отдавна е туристически маршрут. По ширина е съизмерима с Искъра, но е по-плитка и много по-къса. Както и цялата алпийска природа, тя е своенравна, почти зловеща красавица, която заслужава любов, но не и доверие и от която трябва внимателно да се пазим, защото почти всяка година взема жертви. От илюстрованите картички и рекламните филмчета, Маджа коварно се усмихва с яркозелените си вирове между изпилени сякаш с длето монолитни брегове и с лудешките си бързеи, сред които стърчат скални отломъци, високи като катедрали, с поникнали отгоре им дръвчета – откъртени при чудовищни земетресения от надвесените планински скатове. За разлика от склоновете на нашите планини, които в голямата си част са по-полегати и достъпни, алпийските се издигат почти перпендикулярно към билото, така че не можеш да направиш и пет стъпки, държейки се изправен на нозе. Върховете са остри като готически кули и в целите Алпи има някаква мрачна, остра, назъбена готика, сред чиято кошмарна красота, разбираме истинския смисъл на израза „Дъхът ми спря”. Това са редуващи се видения от ада и рая, природа, създадена по мярката на исполини, непредсказуема и подигравателна към човешките мравки.

Маджа се влива в Лаго Маджоре между Локарно и Аскона, градът на дъртите германски милионери, превърнали бившата незабележима рибарска махала на ръба на езерото в всяващ паника музей на старчески восъчни фигури, облечени по последна мода, неподвижно седнали с вторачени погледи или роботски щъкащи из ултраскъпите кафенета, геронтоложки театър на сенките и мъртвешкия лукс. Дефилето на реката – нейната „долина” – Валемаджа, е дълго 30-тина километра и по течението се наброяват дузина нагъсто наредени селца, групирани в три общини. Най-близка до устието е Авеньо – Гордевио, по-нагоре следва Маджа - централното селище в долината, намиращо се точно по средата й – и накрая Чевио, бивш средновековен хабсбургски военен пункт, седалище на австрийски губернатор, охраняващ имперските владения в тази част на южните Алпи. Както вече споменах, моето Каверньо е последното село в дъното на Валемаджа и крайна спирка на автобуса, обслужващ долината. Намира се на издигната скална тераса в подножието на три грамадни масива, кой от кой по-високи. Това са Монте Каверньо, наричан още Монте ди Фуори, Монте ди Дентро и Монте Параула, които като гигантска запушалка „затварят” Валемаджа и я разделят на две по-тесни ждрела – Валбавона отдясно /спрямо течението на Маджа/ и Вал Лавидзара отляво – каньони на още по-буйните реки Бавона и Лавидзара. Името Бавона произлиза от „bava” – лига / например на охлюв/, макар че бистрата дива струя няма нищо общо с представата за лигава слуз. През 70-те години на миналия век Валбавона е обявена за природен и архитектурен резерват на кантон Тичино. Забранено е безразборното еклектично застрояване и само на туристите и на местните, които от памтивека притежават летни къщи и кошари в няколкото махали по течението на Бавона, е позволено да прекарват лятото в тия домове от суров камък, без електричество и течаща вода, а от ноември до април обитателите задължително трябва да напуснат местността и да я оставят изцяло на природните стихии, които често са вземали човешки жертви през зимата. По-високото надморско равнище на Каверньо в сравнение с всички останали селища в долината на Маджа, дори и с това на предходното Биняско, както и защитата на могъщата каменна гръд на Параула и неговите по-малки братя, правят микроклимата на „моето” село най-подходящ за живот във Валемаджа, укротяват сприите, които целогодишно фучат из фуниите на Маджа, Бавона и Лавидзара и го спасяват от бесните зимни виелици.

Има несъвместими противоречия между сведенията в пътеводителите, съставени нейде в Берн и Цюрих, за изворите, горното течение и самата индетификация на река Маджа – и твърденията на местното население. Аз се водя от свидетелствата на местните жители, че извори и горно течение на Маджа всъщност няма, а тя се оформя и приема това име едва при сливането на двете реки – Бавона и Лавидзара в общо русло. Лавидзара извира от Монте Кристалина, а Бавона се ражда от глетчера Кавеньо и от поток, изтичащ под Базодино, 3 272 м, най-високия връх в този район на Тичино. Те се сливат и дават началото на Маджа при Биняско, предпоследното село на Валемаджа, на разстояние по-малко от километър от Каверньо. Така двете селища, близнаци и съперници, по волята на природата са отделени от останалия свят в един магичен триъгълен полуостров, чиято хипотенуза е грандиозната стена на Параула с гребен от сякаш ръкотворни крепостни зидове, руини на стражева кула и великанска рампа, водеща към тях.

В Каверньо няма дори хранителен магазин, в църквата по липса на свети мощи, се съхранява случайно изровен скелет и се почита под името „ Santo Morto” – свети мъртвец- много весела приумица! Биняско обаче се гордее с обгрижваните си исторически паметници – енорийска църква от 15-ти век, ораториум от 16-ти век, живописен гърбат „римски” мост над Лавидзара от 17-ти век. В чертите на селището се издигат и две помръкнали днес, но някога луксозни сгради на бивши хотели, построени в началото на 20-ти век, за заможни туберкулозни болни. Споменът за сърцераздирателните балове, уреждани в салоните им, докато като пред входа чака катафалката, е още ярък като кръв върху дамска кърпичка.

С особена почит жителите на селото вдигат поглед към един малък храм – капелата „Мадона ди Монте” от 16-ти век, кацнала високо на скалите, точно над друга забележителност на Биняско – мощният водопад с височина 80 м. В пътеводителите водопадът е определен като „природна атракция” заедно с още един куриозен феномен, наречен „Гъбата”- огромен скален къс, застинал в крехко равновесие върху друг циклопски монолит, на няколко метра от кантоналното шосе, на влизане в Биняско откъм Чевио. С цел да направят „Гъбата” още по-привлекателна и достъпна за туристите, дори за малките деца, преди няколко десетилетия местните отговорни фактори са наредили изграждането на железен парапет върху горния камък – „чадъра й”, като за целта майсторите са го „поизчукали”, променяйки донякъде оригиналната му форма. „Гъбата” е заобиколена от множество други гигантски скални отломъци, някои от които, достроени с примитивни зидове от местните жители, от памтивека са използвани за навеси и задни стени на кошари, или на своеобразни хладилници, съхраняващи оскъдните съестни продукти от краткото, но изгарящо алпийско слънце. Направено е нещо като скромно музейче на открито с табели и възпитателни текстчета за групите ученици, които често посещават това място през летния сезон – „Ето от къде сме тръгнали и ето хе-е-е къде сме днес, благодарение на нашето пословично трудолюбие”. Като неволен, но натрапващ се символ на крачката от сиромашкото минало към настоящето благоденствие току до един от скалните късове грее модерна частна къща, колкото прогимназия, боядисана в слънчево жълто. Още при заселването ми в района, на моя въпрос за произхода на „Гъбата”, стопанката на жълтата къща в Биняско, изскочи от нея с престилка и черпак и ме осведоми: „А, това ли? Естествено е, работа на природата, тия два блока са се търкулнали от билото и единият се е катурнал върху другия.”

Задоволих се с това обяснение. През петте години, които изминаха оттогава, само веднъж с приятеля ми свърнахме към гъбата, той се качи на оградената с парапет площадка, а аз го изчаках по-далеч. Изпитвах тъпо главоболие, световъртеж, задъхване. Помня, че кой знае защо, тъкмо там ми хрумна да разсъждавам за „Гог и Магог” от Откровение. Сетне подминавах тая природна забележителност, без да й хвърля дори поглед. Намираше се прекалено близко до мен, за да ми е интересна.

********

Най-трудно се забелязва очевидното.
Ако някой приема като лично порицание библейската и евангелска фраза „Имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват” – това съм аз. За пет години се прочух в моята третина на Валемаджа като човекът, който непрекъснато ходи, единственото двуного, което се движи само пеша. Пет години галопирах като състезателен кон край фамозната „Гъба”, потънала в мисли и битки за други открития. Частично, с няколко клетки на периферното съзнание бях запозната с най-новите изследвания на пещерата „Магура” в България, но и това стигаше да ме накара да прогледна, а аз напук, продължавах да мижа. До началото на юни т.г., когато, пишейки статията си „Бяла земя или кои са пеласгите”, потърсих в Интернет повече сведения за Божпур, прадревен култов център край град Бопал, столица на индийския щат Мадя Прадеш. Така попаднах на множество сайтове за един от най-известните туристически обекти в Централна Индия – скалните убежища „Бхимбетка”в подножието на планината Виндхя, недалече от Бопал. Названието съдържа името на Бхима – Бхимасена, един от Пандавите /синове на цар Панду и царица Кунти/, брат на царете Юдищира и Арджуна и заедно с тях един от основните герои на епоса „Махабхарата”, прочут с огромния си ръст и сила. Дори да няма никаква представа от санскрит, всеки ерудиран българин, само чрез нашия език, би могъл да дешифрира загадъчната дума „Бхимбетка”, като Бхима /Бхимасена/ - бет, байт /беше, пребиваваше, седеше/- ка / тук- „ка” е вариант на „ qui”- тук, в някои южноиталиански диалекти/. Бхимбетка представлява лабиринт от скални заслони, ниши и пещери, чиито стени изцяло са покрити с рисунки, изпълнени в същия стил като тези в пещерата Магура и почти идентични с много скални и пещерни рисунки в Индия и в други части на света. Комплексът включва и конгломерат от наземни мегалити, на които, несъмнено чрез ръкотоворна скулптурна обработка , са придадени форми на различни животни – дракон /динозавър/, костенурка и пр., сред които посетителите се разхождат. Един е от най-впечатляващите образи е схематично скулптирана каменна змийска глава, закрепена върху носещ грамаден каменен блок, който й служи за основа – постамент. В един от свързаните с „Бхимбетка” сайтове прочетох, че индийският фолклор нарича подобни глави „Магуара”, „Югамагуара” или „Юдамагуара”. Беше същата като змийската „Глава на Великата майка”, назована така от новите изследователи на пещерата Магура край езерото Рабиша във Видинско. Същата като „Гъбата” в Биняско.

Презглава хукнах към нея.
Огледах я възможно най-внимателно, смущавана донякъде от кривите гримаси на обитателите на жълтата и съседните къщи, които не виждаха в мен нищо друго, освен шпионин или крадец, който обикаля по пладне, за да ги обере по здрач.
Пред мен се извисяваше грандиозна древна творба, несъмнено изваяна от разумни същества. Долният къс- постаментът – е много гладък, сякаш излят от цимент. Горният мегалит със слабо изразена s-образна форма представлява в единия си край змийска глава, деформирана от чуковете на майсторите, изградили на темето й туристическа площадка с железен парапет, но достатъчно разпознаваема. Отпред той деликатно се опира в постамента си, а отзад – в склона. Подобно на множество праисторически монументи, гледана в отделните си части и от различни ракурси, главата представя пред зрителя различни по-малки образи, свързани по някакъв начин с култовото й значение. Виждаме такъв пример в известната отвесна скала в Ню Мексико, под която жреци от коренния американски народ пуебло са изпълнявали оздравителни ритуали за тежкоболните. На голяма височина съзираме плазмирана глава на индиос, а надолу е скулптиран торсът му, но при втори поглед осъзнаваме, че цялата скала е оформена като лице на бял човек с правилен нос и буйна брада. Многообразността на тези творби напомнят с нещо стила на Салвадор Дали, в чиито платна има видими и сякаш прикрити изображения, които откриваме едва при внимателно вглеждане в платната. В предната горна част на грамадната змийска глава в Биняско се забелязва характерен профил на индиос с гърбав нос, плътни устни и типично царствено украшение за глава, а в задната й част, гледана не от шосето, а от склона, от изградените за туристите стъпала – също може да се разпознае частично повреден профил на коренен американец. Това изглежда абсурдно, но и колосалната статуя на жена от Сиера Леоне – т.нар. „Принцеса от Мали”- изсечена в един планински хребет и приписвана на неизвестна прадревна култура, също има черти на индианка и носи на главата си украшение, подобно на тези, които откриваме в изображенията от предколумбийската епоха в Мексико и Перу.

Но има нещо още по-удивително! Гледан откъм „парадната си страна”, от шосето, горният каменен къс на мегалитния паметник в Биняско всъщност има две глави. Вълнообразната му извивка е придадена нарочно, за да внуши че той представлява паметник на две същества. Змийската глава със странния „индианец” на носа, гледа към Чевио, а противоположната й страна, ориентирана към Каверньо, също е скулптирана и представлява глава на дракон. Ясно личи мястото, където туловището преминава в глава без шия, сравнително късата муцуна и окото, прикрито от тежък клепач. Схематичният образ неподражаемо придава характера на съществото – тежко, лениво и коварно, за разлика от будната високомерна злост на змията в противоположния край. Ахнах! Изображението на дракона досущ приличаше на монолита Ал – Наслаа в оазиса Тамия в Саудитска Арабия. Защото, ако някой не е разбрал, Ал – Наслаа в арабската пустиня, не е нищо друго, освен гигантска скулптура на дракон. Драконът в Биняско и този от Ал – Наслаа имат идентично тежко туловище без шия, голяма глава с биче чело и къса муцуна. И в двата мегалита скулптурите по някаква причина са обърнали особено внимание на очите – дали за да предупредят, че съществото, въпреки непохватния си, сънлив вид, всъщност зорко бди? Това е някаква много странна, сякаш хибридна порода динозавър или дракон, която ме води към един единствен паралел – драконът Тараск от Тараскон!
В провансалския фолклор и днес е жива легендата, че в древността край келтското селище Нерлук, чиито наследник е френският град Тараскон, е живял страховит змей със смесена природа – на костенурка, лъв и бик – и със странно човешко лице на стар мъж. Това чудовище, наречено тараск, унищожавало реколтата, разкъсвало добитъка и хората, като особено му се услаждали девиците. Най-дръзновените храбреци от околността излезли на борба с него, но били победени и то наложила властта си по бреговете на Рона, всявайки ужас у населението. Не щеш ли, в залива Сент Мари – дьо – ла – мер акостирала ладия и от нея слязла прекрасна дева. Това била Света Марта, сестра на Мария и на възкресения от Исус Лазар. Тя седнала на един камък и дивно запяла, а Тараск обожавал музиката. Кротко припълзял в нозете й и неусетно заспал. Света Марта го вързала и го отвела в Нерлук. Тараск покорно се клатушкал подире й. В първия момент жителите, обзети от паника, се разбягали, но после се върнали и въпреки протестите на светицата, която не желаела да се пролива още кръв, убили чудовището. Отогава Нерлук започнал да се нарича Тараскон и всяка година, по време на изпълнения с провансалско веселие карнавал, участниците развеждат по улиците един вързан, накичен, бутафорен тараск, когото в края на празненството ритуално убиват.
Може би подобен е и произходът на името на испанския град Тарагона. Колкото до италианския Таранто, в област Пулия, кацнал на „тока” на Ботуша и разположен на две морета – Йонийско и Тиренско – той е основан, според Павзаний, от герой с многозначителното име Тарас, син на Посейдон и нимфата Сатирия. В митологията и древната историческа книжнина „Посейдон” често е евфемизъм, означаващ Атлантида.

Несъмнено названията „тараск”, „Тарас” произхождат от понятието „Тера”- „ terra”/черна/- земя и носителите им – дракони или герои, са свързани с първичните хтонични /подземни/ божества. Ще се спра отново на този въпрос, а в момента ще напомня, че суфиксът „asque”, „asse” – в латинските езици означава „полу” – „ quasi”, сурогат, дериват, двойнствена природа, влошено качество. Тъкмо поради ужаса, всяван от хтоничните богове и евентуалните хибриди, свързани с тях, в келтските и латински езици са изковани понятия като terrible /ужасен/, terrifiant, terrificante / предизвикващ ужас/ и пр.
Но да се върнем при „моя” двоен мегалитен паметник на змия и тараск в Биняско. Цяла седмица го обикалях и снимах с камерата на калпавия си телефон, който отдавна плаче за боклука. Многократно се изкачвах по стъпалата, изградени в склона за улеснение на туристите, минавах по указаните пътечки край стрелки и табели с изчерпателна информация за доскорошния труден, но героичен бит на населението от околността. Хилядолетията са натрупали пръст и са покрили с буйни гори и храсталаци вероятния „змийски комплекс”, разчистено е само мястото около реставрираните кошари и „хладилници”. Скалните отломъци, някои от които надхвърлят височината на триетажна сграда, са дълбоко потънали в земята, много от детайлите не се виждат. Но дори и в този си вид, откритите части на „комплекса” позволяват да се направят фантастични открития. Заснех изваяние на жаба и гигантска скала, частично оформена като костенурка с ясно разпознаваема глава. В подножието на мегалита – костенурка, /от дясната му страна в посока Каверньо/ местните жители са изградили някога заслон с покрив от плочи. Но над този реставриран в днешно време покрив, се разкрива спиращо дъха изображение – Великата майка змия в целия си ужас и могъщество се възправи точно над главата ми с косите си иронични заплашителни очи, къса долна челюст и дълга тясна уста на вещица. Гърдите й са само схематично загатнати и се намират по-надолу върху торса от обикновените женски гърди, а полът й е ясно изобразен между плътните нозе. Сподавих вик! Бързо се отдалечих, сякаш за да избегна черна магия. А после се върнах. И така отново и отново. Образът не беше халюцинация, не беше мрачен плод на дрогирано от митологични четива въображение. Той продължаваше да ме фиксира злокобно от горе надолу и ако имаше кошмар, той беше въплътен в самия него, а не в лъчистия летен ден или в моето съзнание. Самото му изпълнение с няколко оскъдни резки удари на длетото, го правеше извънредно изразителен и го определяше в характерния стил на повечето праисторически паметници, открити по целия свят. И все пак не беше за вярване – как е възможно единствена аз в течение на векове и хилядолетия да проумея какво представляват тези монументи. Гордост или ужас трябваше да изпитвам от разкрилите ми се истини? Щурах се хаотично из „драконовия комплекс”, припомняйки си сведенията, които напоследък мернах в Интернет за подобни новооткрити „змийски градове” в местността Сърница, Хасковско и край Долно Дряново, Благоевградско. Явно, дошло е времето тези тайни да излязат наяве, нищо не се разкрива случайно на човешкия разум.
Всеки път, когато се изкачвах по склона над змийския и драконов мегалитен паметник в Биняско, изпитвах все същото странно замайване и прилошаване, което бях усетила при първата ми разходка тук. Неразположението ми тутакси изчезваше, когато се спусках долу на шосето. Веднъж, обикаляйки мегалитите просто вдигнах очи – и о, чудо! Точно на отсрещния склон през шосето и река Маджа, шумеше водопадът на Биняско!

Дотогава изобщо не си бях давала сметка, че мегалитният комплекс на единия бряг на Маджа и водопадът на другия, могат да бъдат свързани. На следното утро едва дочаках да съмне и вече дебнех в засада слънцето със смешния си телефон. То изгрява късно в дълбокото ждрело на Маджа, но около 8.00 часа /астрономическо време/, на 1-ви юли,съвсем обикновен ден, короната му ликуващо бликна…точно над водопада и с блясъка си скри от очите ми разположената малко по-нагоре църквичка – вече споменатата капела „Мадона дел Монте”. Първите му лъчи озариха – познайте какво? Мегалитния комплекс на отсрещния склон, разбира се. Задоволеното самолюбие ме понесе в бръснещ полет над земята. Изживях мига на триумфатора, адреналинът ми побесня. Александър Македонски влязъл в Персеполис, едва ли се е чувствал по-велик победител от мен!
Осемдесетметровият водопад на Биняско изтича от съвършено оформен, сякаш издялан от човешка ръка улей, подобен на лира и се спуска по много широка, гладка и черна отвесна стена. Отдалеч тя изглежда монолит, но отблизо в долната й част, а също отляво и отдясно, се забелязват каменни блокове и линии с различен цвят и строеж. В един миг разбрах, че това са вкаменени древни дървета, повалени и включени в общата структура на скалата. В подножието на водопада се образува малко бутилковозелено езерце, чиито ледени вълнички са вечно обгърнати от бодливата мъгла на водните пръски. От него изтича рекичка с дължина не повече от триста метра, която се влива под прав ъгъл в Маджа. От кантоналното шосе се забелязва, че преди да влезе в „лирата”/улея/ и да се стовари долу като водопад, водата на буйния планински поток минава през система от дълбоки скални отвори, която силно напомня „утроба”. Дали това е само природен феномен?
Виждала съм водопада на Биняско сълзящ и унизен по време на суша, виждала съм го могъщ и тържествуващ в дните на снеготопене и след поройни дъждове, но той никога не е изпълвал и една четвърт от ширината на гладката скала, представляваща негов „гръб”. Ако застана с лице към водопада, от дясната ми страна също се издига гигантска, черна отвесна стена с форма на двоен S, обърната към долината със средната си вдлъбната част. Тя е ориентирана на запад точно срещу мегалитния комплекс и монумента на змията и дракона на отсрещния склон. Възможно ли е да представлява древно скално огледало, чието въздействие се усилва от каменната стена зад водопада и от енергията на самия водопад? То ли ми причиняваше това внезапно прилошаване, докато бродех из „змийския” град? Високо горе на дъговидната скална стена, откъм водопада, се провижда ниша, закрита с нещо като гладък каменен балкон, но в алпийските скали има множество странни природни форми, които изпъкват пред погледа или изчезват, в зависимост от слънчевата светлина, като декор във фантастичен театър. Отдясно на вдлъбнатата черна скална дъга, се откроява екранът на друга скала, този път бяла, на която от огромно разстояние се вижда знакът Y, но с хоризонтална черта отдолу – като основа. Намигване на природата ли е това явление?

Дори да пренебрегнем горните подробности като фойерверк на разбушуваното ми въображение /впрочем именно то ми помага да вникна в много загадки/, едно нещо е вън от съмнение – монументът на змия и дракон в Биняско е свързан с отсрещния водопад и някога те са представлявали единен култов комплекс. Доказва го и съществуването на малката църквичка „Мадона дел Монте”, построена на отвесно възвишение точно над водопада и виждаща се отдолу – от реката и шосето – сякаш обрамчена от улея му /лирата/. Известно е, че християнските църкви обикновено са строени на свещени места, където преди е имало езически храмове или в злокобни точки, за да ги пречистят и предпазят населението от зли сили. В района на Каверньо, Биняско, Чевио, пък и в цялата Валемаджа, са пръснати десетки, ако не и стотици миниатюрни капелки и параклисчета, някои на шеметна височина, сякаш посяти от небето – да се чудиш как майсторите са пълзели по тия скали с инструментите на гръб, как стояли прави на нозе, докато са ги градили и изписвали. Явно „злото” не е отстъпвало лесно, смятало е тия планини за своя крепост. Любопитен факт е, че дори през 18-ти век в Тичино е документирано съществуването на неголеми водни дракони, досущ прилични на китайските свещени изображения, а масивът Монте Сан Джорджо над Лугано е едно от най-богатите в света находища на изкопаеми скелети на древни влечуги, от чиито прешлени някога местните знахари са изготвяли мехлеми за костни болки.

******

Тия открития хвърлят ярка светлина върху произхода и смисъла на имената Маджа /река и селище/, Биняско, Каверньо. Дешифрирах името Каверньо още преди пет години, когато се настаних в селото. То очевидно се състои от две понятия -„ca” и „vergno”. „Ca” е съкращение от casa- къща, характерно за всички италиански диалекти / а Тичино е бил ломбардски район, преди да стане швейцарски кантон през 1803 г./ и „vergno” – верени- змей, дракон. Вече съм публикувала този прочит в различни мои статии. Същото е и названието на ледника Cavegnoo /Cavergno/, от който изтича Бавона, десният приток на Маджа, леко видоизменено от диалектната форма. Оттам произлиза и самото понятие „каверна”- подземна кухина, пещера, къща на змей. Явно някъде под селото или в непосредствените му околности трябваше да съществува дълбока пещера – драконова обител, но местните жители се кълняха, че нито са виждали, нито са чували от предците си за подобна каверна. Въпреки твърденията им, докато живеех в първите си две квартири, средновековни къщи, надве-натри реставрирани и пригодени за даване под наем и си лягах над разположените над приземните етажи спални, стъпките на закъснелите съседи и шумът от колелата на редките автомобили отекваха многократно под ухото ми, сякаш звукът се блъскаше в бездънна каменна бездна. Високо по обградилите селото скални хребети, където нито бях тренирана, нито смеех да се изкача сама, се забелязват отвори на пещери с характерната за доисторическите култури форма на обърнат полумесец с нещо като корниз или стъпало пред тях. Такава пещера или дълбока ниша се откроява и в снагата на Монте ди Дентро, един от масивите, засланящи гърба на Каверньо и затварящи горния край на Валемаджа, но той, както и всички околни върхове взема всяка година такъв голям брой наивни и самонадеяни жертви, че поне засега предпочитам да не бъда една от тях.
А може би къщата на дракона се намира под открития от мен „мегалитен комплекс” в Биняско, на хвърлей от Каверньо?

„Биняско” на италиански се изписва „Bignasco”, с характерното за латинските езици буквосъчетание „gn”, което се произнася като „нь”. Очевидно името произлиза от понятието „big”, келтска дума, влязла в английския и вече толкава популярна, че не се нуждае от превод – да, „big” означава „голям”. Но има много податки, че тя произхожда от тракийското и българско слово „бог”. За суфикса asco, asc, asque, accio, asse съм писала доста, споменавам значението му и в по - горните редове на тази статия – той придава на понятието, към което е прикрепен, негативния привкус на нещо половинчато, производно, но с влошено качество. Може би Биняск не само се римува с Тараск, а има и идентичен смисъл? Вече няколко пъти в публикациите си подчертавам, че коренното население на Валемаджа е сродно с траките и етруските, а по-късно в тези области са уседнали келтите.
Да приемем ли, че големият –„ big”- дракон, почитан като хтоничен бог сред тия горди планини, в един момент е детрониран от по-могъщи съперници и това поражение ведно със злия му нрав, е накарало хората да го принизят до ранга на второстепенно божество – „bignasco”, към което се отнасят дори с известен присмех? Или да се спрем на втората възможна версия – „ bigne” на бретонски /келтски/ език означава пазач, – могъщ праисторически пазител на тия скалисти земи? Истината едва ли е много далеч от тези констатации.

Името Маджа – Maggia винаги съм свързвала със словото „магия”. Асоциацията е насочваща, защото хората от памтивека са наричали магия свръхчовешкото познание на „боговете” и предишните цивилизации. Но откритието на змийския монумент и мегалитния комплекс зад него, вече ми дава основание да заявя, че Maggia – това е тя, Магура или Магуара, Великата Майка Змия, Върховната хтонична богиня. Тя владее прекрасната алпийска река, която при Биняско и по-точно при самия монумент приема името Маджа, тя царува над водопадите, потоците и малките планински езера. Много ясно, че в самия център на Валемаджа, по средата на разстоянието между Лаго Маджоре и Биняско, тя би имала всички основания да създаде свое важно светилище, което да носи нейното име – просто Маджа. Буквално - Майка.

Над Маджа, днес село от градски тип жилищни блокове и супермаркети на големите вериги за хранителни продукти, се намира известен водопад, наречен „La Cascata del Salto” – „Водопадът на скока”, по-труднодостъпен и по-мрачен от този в Биняско. Никога не го бях посещавала. Трябваше да го видя час по-скоро.


*******

Откакто през 2014 г. се заселих в Каверньо, непрекъснато пътувам до Локарно и обратно с автобуса. Шофьорите дотолкова свикнаха с мен, че вече се държат свойски – като с колежка или с бивша съпруга. Ходила съм пеша до с.Маджа и пеша съм се връщала – общо трийсет километра, истински подвиг, но тогава имах скъпи планински обувки, които отстъпиха пред вироглавието ми и се скъсаха – швейцарската обувна индустрия не издържа теста. Оттогава щурмувам разстоянията, по-дълги от десетина километра, само с обществения транспорт. Докато се возя, непрекъснато зяпам по върховете. И тъкмо затова съм пропуснала да забележа чудото в Ривео – навръх земя, в самото село, недалече от шосето.
Подир Чевио, в посока Локарно, се намира махаличката Вислето / Visletto/, а след нея малкото селище Ривео, разположено отляво на реката, в подножието на левия склон на Валемаджа. Хиляди пъти съм го прекосявала надлъж, минавайки по шосето, но едва след откриването на Магуарите в Биняско и Чевио, нечия десница дръпна пердето пред взора ми и ми показа два дълги, забити един до друг в земята камъни – менхири, които едва зърнах от прозореца на препускащия автобус. Зеленикавокафявата им патина, за разлика от искрящосивото на новоизсечените блокове доказваше, че отдавна не са мърдали от мястото си – пък и наистина, къде ще ходят? Шегувах се, но в себе си знаех, че този, който ми бе разкрил предишните два мегалита, е решил да свали печата и от трета тайна, сякаш издърпваше верига от кладенец.

Разбира се, още на другия ден, тъкмо по пладне, слязох на спирката в Ривео и изминах кратките метри до ливадата, в която стояха камъните. Мястото не бе застроено, но се намираше почти в центъра на селото. Зноят бе нетърпим, жива душа не шаваше наоколо, дори насекомите бяха онемели. Само аз като пладнешки призрак без сянка, газех високата суха трева, насочила като пистолет нажежения си телефон. Това, което видях и заснех, надхвърляше очакванията ми. Издължените камъни, високи около 180-190 см., бяха побити много близо един до друг, между тях оставаше тесен процеп, в който на места едва можех да пъхна опънатата си длан. Единият бе по-тесен, на върха с някаква форма, подобна на похлупак или запушалка от същата каменна порода /но без видим отвор, който трябва да бъде покриван/, а другият бе по-широк и масивен, с канал, издялан отгоре до долу на външната му част. „Похлупакът” придаваше на тесния менхир вид на миниатюрен Матерхорн. В основата между тях имаше малък кръгъл камък - нарочно ли бе поставен там? Погледнах през процепа между двата камъка и замрях – точно отсреща, сякаш в прицел, се виждаше водопадът на десния склон на Маджа, изрязан като „утроба” в най-горната си част, там, отдето планинският поток се готви да скочи в бездната, с идеално оформен като лира, сякаш изкуствен улей, идентичен с този в Биняско. Двата високи менхири бяха част от редица от общо пет камъни, като другите три бяха много по-ниски и се разполагаха един от дясно и два отляво на двойката високи, ако наблюдаваме редицата с лице към шосето, реката и водопада на десния склон. Но и на левия скат, не точно зад менхирите, а малко по-нататък в посока Локарно, също има такъв водопад. Менхирите са отдалечени на почти еднакви разстояния един от друг, ако броим двойката за едно цяло. И това не е всичко – всеки от тях, включително ниските, бяха старателно обградени с малки камъчета, което показваше, че култът, с който са свързани, е още жив. Кого да разпитам? Свещеника, учителя, кмета? Или някой от обитателите на съседните къщи? Тропах, но всичко се бе изпокрило в миша дупка. Отложих срещите за по-късен етап.

Докато очаквах обратния автобус за Каверньо, усещах задоволството на праисторически ловец, повлякъл към колибата си прострелян мамут. Уловът си го биваше. Бях сигурна, че съм попаднала на древен паметник, а не на подпори за асма или заграждения за зелки. Ориентацията на камъните, различната им ширина, определяща ги като „мъжки” и „женски”, каналът и похлупакът, за които бях чела, че представляват атрибути на подобни мегалити в Индия, бяха сигурни белези, че съм разкрила нова брънка от тайните, пазени в Магичната долина.

*******

„Каската дел Салто” -„Водопадът на скока” над село Маджа се вижда отляво на шосето за Локарно. Точно над него на седловина между два планински хребета, като гълъб в гнездо, се издига историческата малка църква „Санта Мария дела Пиода” – разположението й е идентично с това на посестримата й в Биняско. Зад тази седловина, сякаш зад прага на обитаемата природа, се разгръщат диви дебри, над които доминира каменната пирамида на самотен връх. Декорът ми изглежда съвсем подходящ за поредното леговище на Магуара, дала името си на селото. Представям си как в някои от близките дни слизам от автобуса, насочвам се право към него, водена от безпогрешния си усет и какво пък – просто го щраквам.

След досадни перипетии, които в продължение на седмица не ми позволиха да направя набелязания набег – а внезапните пречки са сериозно предупреждение за фаталист като мен – най-сетне избягах от работа, за да успея да стигна в Маджа по видело – следобяд, а не късно вечерта. Бе валял бурен дъжд и продължаваше слабо да вали. Обгръщаше ме искряща мъгла, която на моменти толкова се вплътняваше около мен, сякаш искаше да запази отпечатъка ми. Виждах само ярките планински върхове над разтеглените й вълма – като нарисувани от китайски живописец. После мъглата се стопи и от небето надвиснаха тежки морави облаци - сюнгери, напомпани до пръсване с вода, която тутакси трябва да бъде изстискана. Те пропускаха само няколко лъча от ослепителното юлско слънце над тях, въртящи се като мечове на ангели, пазещи рая, които превръщаха зеленината на тревата и горите в разстопена зелена магма. Италианците имат точен израз за това явление: „екзалтация на цветовете”.

Тичах нагоре по пътеката към водопада над последната къща на селото – бях я чистила, собственичката плащаше прилично, но боледуваше от някаква странна „сънна болест” и скоро изгуби ищах за хигиена. Бученето на невидимата вода се засилваше, насечено от първите гръмотевици на причакващата буря. Капки пот като сачми брулеха врата ми, когато най-сетне дърветата отстъпиха и ми позволиха да се промъкна на гладка скала над дълбоко вкопаното легло на потока, изтичащ от „Каската дел Салто”. С пухтене се изкачих по-нагоре, вкопчена в монтирани за туристите парапет, защото голите камъни бяха хлъзгави от отминалия и отново налитащ дъжд. Водопадът изцяло се откри пред очите ми – край него този в Биняско, макар и по-пълноводен, приличаше на добродушна съседка, която ме кани на гости. „Каската дел Салто” бе разделен на няколко струи, падащи с грохот в мастилено езеро с гъсти настръхнали вълни с бели гребени като стрелкащи се езици на усойници. Точно на мястото, където от езерото изтича потокът и започва да се мята в тясното си каменно легло, са изградени груби циментови прагове с цел да намалят напора на водата и да предпазят безумните туристи, които често в пристъп на пиянски кураж се хвърлят да плуват под водопада. Отляво в гладкия скален гръб на „Каската дел Салто” над повърхността на езерото, зее гърло на пещера, чиято по-голяма част е скрита под водата. Дъждът, върнал се в галоп, свирепо плисна в лицето ми, нажежена електрическа жица изжужа като стършел пред очите ми и зарядът оглушително изтрещя. Гърмеше зверски, както гърми само в Алпите, но преди да хукна по пътеката към селото, аз, с упорството на страхливеца, обърнах камерата на телефона към потъналия в здрач силует на водопада и натиснах до край, като в картеч, бутона за снимки.

Когато ги прегледах, скрита под навеса на спирката, в очакване на автобуса за Каверньо, кадрите бяха черни. Празни. Нищо.
Дойдох, видях, но …Магуара победи и поведе с 1:0. Светилището и образът й в Маджа остават тайна, която засега не желае да ми открие.

*******

Вече виждам как средностатистическият българин, чиято ярост към сънародниците му в чужбина расте в права пропорция с апатията му към опустошението на родината и примирението пред властниците, със замах смачква на топка вестника, евентуално публикувал статията ми и го запраща в ъгъла: „За какви змии и гущери брътви тая луда жена, какво ме интересуват разни камънаци, побити на две хиляди километра от България? Ако ги беше открила тук, това е друго нещо”.

По-кротко. Защото народът, обитавал в най-дълбока древност алпийските клисури, е бил по-близък до нашата кръв, отколкото можем да си въобразим. Топонимите във Валемаджа, някои старинни думи и лични имена красноречиво свидетелстват за това.

Гордевио / Gordevio/ е село, разположено в третината на долината, която е най-близо до устието на Маджа, в община Авеню-Гордевио. Името ни препраща към най-древното минало на тракийския етнос. Гордий се е казвал легендарният фригийски цар, известен с „гордиевия възел”, разсечен от Александър Македонски. Вече няма никакво съмнение в етническата принадлежност на фригите – те са част от тракийския блок. Смисълът на името Гордий е разбираем за всеки българин – то означава „горд” и наистина звучи царствено. Идентично е с келтското име Гордон, което с гордост е носил и великият лорд Байрон, като майчино /шотландско/ фамилно име. Показателно е, че град Гордивия е съществувал и в Крит – сега вече и най-упоритият догматик не би могъл да оспори факта, че т.нар. „критска цивилизация” е част от тракийската.

Джумалио /Giumaglio/ - в подробните краеведски проучвания, посветени на селото, не открих нищо за произхода на името му. Днес то е в централната община Маджа. Споменато е още в 12-ти век в историческите извори и негова емблема е знакът Y, символ, добре познат в древната българска история. Обяснението на краеведите е, че това представлява схематизираното изображение на р. Маджа и двата й притока – Бавона и Лавидзара, но ми се струва, че смисълът му е по-дълбок. На местен диалект името на селото се произнася като „Зумаи”, което ми напомня едно от древното название на исполините зам-зумими, споменати в Петокнижието. Но жителите му твърдят, че и Джумаи е местна дума и това опровергава наложеното в България мнение, че словото „джума”- пазар, има арабски произход. В сборниците с топоними от землището на Джумалио, са отбелязани названия на местности, свързани с дейността на отколешни жители на селото, които са носели прастари тракийски имена – „колиба на Семела” , „заслон на Анхис” и пр.

Бошоли / Boscioli/ - името на тази фракция /махала/ на Чевио удивително напомня това на Пазарджишкото село Бошуля. В справочниците названието на българското Бошуля е изведено от някаква легендарна „кошуля”, но аз приемам подобно обяснение за шега, нямаща нищо общо с истинската му етимология. Името на Бошоли във Валемаджа, Тичино, вероятно произлиза от „bosco” /ит./, „bois” /фр./ и означава „гора” или „горичка”. Смятам, че и името на Бошуля, Пазарджишко, има същия смисъл, защото в българския речник съществува подобна дума – боаз.

Форолио /Foroglio/ - известен водопад, един от най-грандиозните в кантон Тичино, намиращ се във Валбавона и едноименното село, разположено в съседство с този природен феномен. На диалекта на местните жители понятието foroglio означава „водопад”, „буйна падаща вода”, „пълноводие след дъжд” и според мен, е идентично с нашето „порой”. Звуковата и смислова прилика са поразителни.

Вал Калнеджа – високопланинска алпийска „долина”, дефиле на реката, която впоследствие се спуска във Валбавона като водопад и приема името Форолио. Според жителите на Валемаджа, тази местност, макар и изключително красива, е опасна, сурова, и „проклета”. Мисля, че думата „Калнеджа” и българското слово „кълна”, са достатъчно звуково и смислово близки, за да приемем понятията за идентични.

Камедо /Camedo / - е върхът на почти съвършената каменна пирамида, която се издига на главоломна височина над Чевио, 2 446 м и се вижда от цялата Валемаджа. Понятието и словото „камък”- една от първичните стихии на Мирозданието, въплъщаващо разбирането за „земна твърд”, е цивилизационно обуславяшо. То може да бъде лакмус за определяне на близостта и общия произход на две култури. Ето че това понятие е идентично в езика на траките и българите и в диалекта на жителите на Валемаджа. Пак в този дял на планината са разположени селата Каменои /Camenoi/ - Камъни /1 136 м надморска височина, днес изоставено/ и Каманолио /Camanoglio/ - и двете са в община Черентино, високо в алпийските дебри, но всъщност се намират недалече от Валемаджа.

Тичино /Ticino /- най-пълноводната река на кантона, която извира от Сан Готардо, преминава през Лаго Маджоре, а сетне изтича от езерото, за да продължи пътя си към река По, в която се влива при град Павия в Ломбардия. Тя дава названието на кантона, който през 1803 г. се присъединява към Швейцарската Конфедерация. Приликата на името й с това на българската река Тича изобщо не е случайна. И двете названия произхождат от понятието „тече”, „тича”, което е едно и също в българския и в древния местен език.

Зандоне /Zandone /- местност край Лозоне, селище, разположено недалече от Локарно и устието на Маджа / но извън Валемаджа/. Днес в Зандоне се намира индустриалната зона на Лозоне, но мястото остава скрито в гората, встрани от пътя, затворено в малка падина – асоциативната връзка с понятието „зандан” се налага, въпреки че етимологично проучване на името не е правено.

Част от най-старото население на Тичино, освен лепонзите /лепонци/, са ретите. За тях името Рез /Рец/ е епоним, който съществува и досега в именната листа на Швейцария.
В диалекта на Валемаджа е запазена старинната дума „блага”, употребявана и днес от някои възрастни обитатели на долината. Те я превеждат на съвременен италиански език като „красива”, „ нагиздена”, „натъкмена”, „елегантна”.
„Път” е сред тези основни понятия, които идентифицират даден език. Старинното слово, означаващо „път”във Валемаджа е „ piottin”.
„Луганиките”, които при пристигането си в Тичино, свързвах само с името на Лугано, са малки суджучета с подправки – местен деликатес. Едва когато обърнах внимание на сходствата между тичинските топоними и някои български понятия, се досетих, че тези неустоими за тукашните жители лакомства, всъщност са луканки.
В езерото на Лугано – Черезио, живее особена риба – лучиперка, чието название е еднакво с българското „лъчеперка”. Това вид „ходещ” сом, който се нарича и „магур”.
Забележително е, че в Белинцона, столицата на кантон Тичино, има улица, назована „Магория”/Магура/ и местност – днес в центъра на града – носеща многозначителното име „Драгонато”.
В древния език на ретите с особен окултен смисъл се е откроявало словото „рабойш”- изписан, нарисуван, покрит със знаци. Приликата с „рабош” и „Рабиша” е знаменателна.

*******

В небгледното забравено минало на земята последователно и дори паралелно са съществували различни раси, надарени със свръхчовешки разум, ръст и възможности. Сега смесваме спомена за тях и техните названия, но древните хора добре са ги отличавали една от друга. Те ясно са разграничавали расата на гигантите от тази на нефилимите, титаните, боговете и исполините. Нефилимите не са били гиганти, въпреки огромния си ръст, а не-телими- нетелесни, безтелесни разумни същества, чието материално тяло е изградено на различен принцип от това на другите раси /включително на човешката/. Споменът за тях се среща тук-там в древногръцката митология /която аз предпочитам да наричам древнотракийска/. Такава е Нефела /Нетела/ - богинята на облаците, майката на Фрикс и Хела от мита за овена със златното руно. Не са били гиганти и титаните, боговете и исполините, въпреки че в днешните популярни справочници и вестникарски статии най-често са назовавани с тоя погрешен термин. Това са атлантите и техните наследници, които всъщност са изконни врагове на гигантите.

Но кои са гигантите?
В своята „Митологическа Библиотека” Аполодор ги описва като синове на Гея и Уран, обладаващи чудовищен ръст и сила:”Те внушавали ужас със своя вид, гъсти коси и дълги бради. Долните им части преминавали в покрити с люспи тела на дракони.” Боговете разбрали, че се е появил много опасен противник и ги изтребили. Това е описаната в митологията „Гигантомахия”. Но едва ли всички гиганти са били унищожени. Дали именно гигантите са обожаваните от хората в далечни епохи „змийски”, хтонични, подземни богове? Те ли са „Великите Кабири” от прочутото светилище на остров Самотраки? Техен представител ли е прословутият Питон, на чието име в най-стари времена е било наречено прорицалището в Делфи? Едно е сигурно: На планетата е съществувала цивилизация на рептилите – получовеци-полувлечуги, които са били способни по желание да придобият и изцяло човешки облик. Вероятно те са тайнствените „змейове и змиици” от нашия фолклор, живеещи в дълбоки пещери, „на Долната земя”, владеещи реки, потоци и езера, разпореждащи се с водата, за която често са искали човешки кървави жертви. Това са знаменитите „наги”от ведическата традиция, постоянни действащи лица в епоса „Махамбхарата”. Напоследък често се говори за Анунаките, споменавани в клинописните текстове, но аз се питам дали в тези разкази не става дума именно за нагите, защото названието „ану-наки” е почти идентично с „наги”- „ану-наги”?
„Гиганти” е древно название, което в българската народна традиция е транскрибирано като „гигени” и „гигери”- носовката „ант”преминава в „ен” и „ер” в българския език. Земята ни е пълна със села, наречени Гиген, Гигенци и пр. В Алжир открих крайморски град Гигери /днес Джиджел/ добил известност с победата на френската флота под командването на дук дьо Бофор над турската армада през 17-ти век. Според мен „гиген” и „гигер” означава „гущер”- това е най-общото название за влечуго, от какъвто и вид да е то. Чудя се и дали словото „кукер” не произхожда от „гигер”?
Изгонени в подземните кухини – „каверни”, „къщи на змея” и превърнали се в хтонични – подземни, „черни” божества, рептилите подмолно са влияели на човешкия род и неговата съдба. Битката между тях и атлантите – богове и исполини, не е приключила с митологичната „Гигантомахия”, това е била хилядолетна свирепа борба между доброто и злото. Паметник на тази нестихваща безпощадна битка е мегалитът Ал-Наслаа в Саудитска Арабия. Изображението на дракона съвсем неслучайно е обазглавено с някакво прецизно атлантско оръжие. Приемам този „обезглавен” монумент, изправен в пустинята, като заклинание и предупреждение към тъмните сили.

Борбата между потомците на гигантите /гигерите/ и наследниците на атлантите бушува и днес.
От нейния изход зависи съдбата на света.



ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ!
МОЛЯ ВСИЧКИ,КОИТО ПОЛЗВАТ ОТКЪСИ ИЛИ ИДЕИ ОТ СТАТИЯТА,КОРЕКТНО ДА ЦИТИРАТ ЗАГЛАВИЕТО И АВТОРА Й,СЪГЛАСНО ЗАКОНА ЗА АВТОРСКОТО ПРАВО!


СЪДЪРЖАНИЕ НА СНИМКИТЕ,ПО РЕДА НА ПОСТАВЯНЕТО ИМ.
1. ОБЩ ИЗГЛЕД НА МЕГАЛИТНИЯ ПАМЕТНИК В БИНЯСКО.
2. IDEM.
3. ПАМЕТНИКЪТ НА ЗМИЯ И ДРАКОН,ГЛЕДАН ОТДОЛУ.
4. ЕДИН ОТ ПОВРЕДЕНИТЕ ПРОФИЛИ, ЧАСТ ОТ МЕГАЛИТНИЯ ПАМЕТНИК,ГЛЕДАН ОТ СКЛОНА.
5. ВОДОПАДЪТ В БИНЯСКО С ЕЗЕРЦЕТО ПОД НЕГО.
6. IDEM.
7. ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ВЕЛИКАТА МАЙКА ЗМИЯ - МАГУАРА,МАГУРА,МАДЖА - ВЪРХУ ЕДИН ОТ МЕГАЛИТИТЕ В КОМПЛЕКСА В БИНЯСКО.
8. IDEM.
9. ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ЖАБА - МАЛКАТА ФОРМА НА ВЪРХА НА КАМЪКА.
10. СКУПТУРНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КОСТЕНУРКА В МЕГАЛИТНИЯ КОМПЛЕКС В БИНЯСКО.
11. ДВОЙКАТА МЕНХИРИ В С.РИВЕО,ВАЛЕМАДЖА,ЧАСТ ОТ РЕДИЦА ОТ ПЕТ КАМЪКА.
12. ДВОЙКАТА КАМЪНИ С МАЛКИЯ КАМЪК В ОСНОВАТА ИМ.
13. ПОГЛЕД ПРЕЗ ПРОЦЕПА МЕЖДУ ДВАТА МЕНХИРА В РИВЕО - ВИЖДА СЕ ТОЧНО ВОДОПАДЪТ НА ОТСРЕЩНИЯ СКЛОН,ОФОРМЕН КАТО "УТРОБА".
14. IDEM.
15. ИЗГРЕВ НАД ВОДОПАДА В БИНЯСКО.
16. ВОДИТЕ НА ЛАВИДЗАРА В БИНЯСКО.
17. ГЪРБАТИЯТ КАМЕНЕН РИМСКИ МОСТ НАД ЛАВИДЗАРА В БИНЯСКО.

imageimagei
imageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimageimage




Гласувай:
7



1. leonleonovpom2 - Възхитително ,Милена!
31.07.2019 20:10
Информацията, която даваш е обемна, трябва ми време да я прегледам!Ще го отселя, обещавам!
В Тичино съм бил накратко-в Лугано, на края на Лаго Маджоре и в Локарно
Бих живял там с удоволствие! И в тази връзка благородно ти завиждам!
Другото място е...Капри!
Тичино има лоша слава, като най- бедния кантон в Швейцария Като куриоз разправяха ,че общинарите нямали компютър и пишели на старите машини!?...

Биг и днес на украински е бог! Ровех се на времето въру слятия надпис канасубиги
Разделят го на кана субиги и му търсят смисъла?
Но така би било конструирано изречение от рода- Видях кана субиги!?
Едва ли на колона ще се напише подобно нещо
То ще е някакво обръщение към него, с това ще започва
И става ясно ,че може да е само: канас у биги Княз от бога Да , от бога му е дадена властта! Ясно е ,че титлата княз,след малки модификации е с Български произход!
Но когато занаятчии се занимават с наука ,резултатите няма да са научни! Един историк трябва, задължително, за владее задоволително и другите науки-основните! Тогава ще има резултати!

Хубава вечер, Милена!
цитирай
2. milenavarbanova9 - към leonleonovpom2
01.08.2019 09:26
Отговорът е мой - на Милена Върбанова,не зная защо блог.бг го показва като "анонимен".
цитирай
3. nedovolen - Постинга е абсолютен. Забелязах го ...
01.08.2019 16:01
Постинга е абсолютен. Забелязах го по неведуюми блогови причини, коментар от него, озовал се в моите.Разгледах само снимките /за поста като почивам/. На снимките личат фрагменти от огромни мегалитни енергийни светилищни комплекси. Като прочета, ще кажа нещо.
Наскоро дъщеря ми, офталмолог, бе в Лугано на подобен курс. Разгледах в мапс пейзажа. И там е така с комплексите.
Но трябва ”очи”, да ги забележиш.
Каквито едва ли някой от офталмолозите е имал.
:)))
цитирай
4. leonleonovpom2 - Благодаря, Милена!
01.08.2019 16:17
Да, разбрах ,че е от тебе!
Извинявай, ни най- малко не съм искал да те засегна, пределно ясно ми е, че с труд и с качества си вадиш прехраната
Впрочем , информацията ми за Тичино е отпреди 15-тина година и със сигурност не е актуална вече
Друго ми направи впечатление в Швейцария! Че новото строителство се вмъква някак си незабележимо сред старото и става част от него, не се натрапва! Затова и атммосферата я определих като тази от детството- на шестдесетте години
Можем само да си мечтаем, да достигнем Швейцария При този ред, който съществува там
Елементарен пример На един подлез бяхме застанали несъобразително групичка и нещо коментирахме Веднага дойде полицайка Гледаше ни изпитателно Първо попита, сериозен проблем ли имаме? Естествено, нямахме никакъв проблем Тогава учтиво ни помоли да се преместим Защото хората мислят ,че нещо сериозно се е случило при нас и се притесняват

Боже, такова нещо в България!?

Хубав ден, Милена!
цитирай
5. milenavarbanova9 - към leonleonovpom2
01.08.2019 17:47
Г-н Симеонов,с нищо и ни най- малко не сте ме засегнали!Напротив,много ме зарадвахте с думите си - както винаги човечни,умни и насърчителни!
Благодаря Ви,защото тези думи дават криле!
Желая на Вас и на Вашите близки щастливо лято и успех в работата!Милена
цитирай
6. milenavarbanova9 - към nedovolen
01.08.2019 17:48
Огромно благодаря за коментара Ви!
Очаквам и впечатленията Ви от текста!
цитирай
7. barin - Впечатлен съм от темата, Милена. ...
02.08.2019 22:01
Впечатлен съм от темата, Милена. По-късно пак ще я препрочета. Има мегалитни съоръжения на много места, освен в България. Дело са на две мегалитни култури, поне нашите в Източните Родопи, Сакар и Странджа, където са предимно. За описаните места в Италия съм чел в туристическите брошури.
Поздрави!
цитирай
8. prarodinata - Българска връзка
11.08.2019 15:37
Милена, интересно ми е, проучвала ли си въпроса от коя епоха датират българските топоними по долината на Маджа? Дали има запазени исторически или фолклорни сведения за произхода на местното население назад във вековете?
Още веднъж поздравления за интересното изследване!
цитирай
9. milenavarbanova9 - към barin
12.08.2019 17:55
Здравейте,barin,
Благодаря за коментара.
Бях Ви отговорила,но отговорът ми е изтрит от блог.бг.,не ми е ясно по какви причини.Няма да го възстановявам,но ще Ви кажа,че в статията ми става дума,макар и бегло,за комплекса Бхимбетка,за който пишете в един от Вашите постове.Ако имате време,бихте ли хвърлили поглед на тоя абзац?
цитирай
10. nedovolen - К6- за очакването
21.08.2019 08:35
Постът е богато географско, исторически,туристически и литературно описание, гравирано с т.н. ”трето око”.
Надявам се да получиш повече информация и пояснение от постингите в блога на bezistena по тази тема. За мегалитите по света и у нас.
Успех!
Мисля, че българският свински цървул ще утрепе швейцарската обувна фабрика по пътеките между мегалитите.
:)))
цитирай
11. milenavarbanova9 - към nedovolen
03.09.2019 10:20
Едва днес прочетох коментара Ви.Благодаря,такива думи дават сили и надежда.Разкрих още неща,които преди това не бях забелязала в "комплекса".Наистина е изключителен!
цитирай
12. bezistena - Поздрави и насърчение за мисията, с която си натоварена Свише! И нашето синергитично съпричастие:
12.09.2019 12:00
Мегалитните съкровища на Българите по света! Как Извънземните и подизпълнителите им – Българските жреци, построиха единната световна енергийна мегалитна система
+++
Ще ви разкажем с научни документи, снимки и филми за една невероятна история как според най – манипулационната след историята наука – геологията, природата с "вълшебната си ръка" пренесе в хаоса на каменотрошачката на топковата мелница на ледниковата река един 18 000 тонен "жилищен" блок от незалепени помежду им кварцитови "тухли и панели" на 260 км разстояние, без да разруши ни най – малко перфектната му геометрична конструкция и подредба, и го постави внимателно и прецизно на едно голо поле, та да му се чудят и маят сега и учени и туристи как тъй и този път природата е успяла да сътвори поредното чудо от категорията на т. нар. "природни геоложки феномени"!

С върховно удоволствие изобличаваме смехотворните наивистични псевдоакадемични теории и хипотези на разконспирираните мошеници – т. нар. "учени" геолози, чиято първостепенна най – важна тайна задача №1 по целия свят е да скриват вече 200 години феноменните Български мегалитни светилищни постройки от най – различна големина и величина, фалшифицирайки ги по нагъл академичен начин като "природни геоложки феномени", съчинявайки безброй наивни и изумителни нелогични елементарни обяснения за тяхното "естествено" образуване, и на които им нагли дърти лъжи цялото човечество с всичките си претенции за интелигентност, ум и разум над нивото на човекоподобните маймуни, вярва безрезервно и глуповато – инфантилно и с ентусиазмът на бавно – развиващи се идиоти и дебили, та защото ни е кеф да ги разобличаваме геолозите на път и под път дет ги хванем, за удивителните им безпардонни и елементарни – наивистични лъжи, и този път директно ги започваме без обикалки...
http://bezistena.blog/history/2019/09/11/.1674011
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: milenavarbanova9
Категория: История
Прочетен: 768731
Постинги: 327
Коментари: 1801
Гласове: 1891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031