Постинг
06.07.2014 20:14 -
ЗА ДУШЕВНИТЕ И ДУХОВНИТЕ ЧУВСТВА
Архимандрит РАФАИЛ Карелин
Една от най-големите опасности в молитвата е подмяната на духовните чувства с душевни. Душевните чувства са цветни и ярки. Те са подобни на шумни надигащи се вълни, които са високи там, където дъното е близо. Израстват като хълмове там, където водите са плитки, докато бездната на океана обикновено е спокойна и повърхността му прилича на огромно поле, едва разклащано от бръчките на вълните. Неслучайно най-големият се нарича Тихи океан. Често светските хора възприемат ентусиазма, възторжеността, състоянието на нервна възбуда, ексцент-ричността, поетичното вдъхновение или изострения интелектуа-лизъм като пробуждане на духа в молитвата, докато в действителност това е само сурогат ( безстойностен заместител) на молитвата. Има три душевни сили, който поробват човешкия дух. Първата е неговия земен разсъдък, който непрестанно, като паяк плете от самия себе си мрежа от съждения, представи, планове, спомени, предположения, евристични (откривателски) догадки и абстракции, като бяга из тази мрежа, стремейки се да намери в нея светлината на истината. Втората сила, която притиска духа е реактивната защитна сила на душата, която в състоянието на грехопадение на човешкия род се проявява не в борба с греха, а в съперничество, в гняв и ярост, в непримиримост. Тази извратено насочена енергия на човешката душа сама се е превърнала в страст и обикновено се насочва против този, който и пречи да осъществи желанията си. Третата сила е стремежа към наслаждение, постоянната жажда за удоволствия. Наслаждението е подобно на морската вода - то оставя след себе си чувство на горчивина без да утолява жаждата, а обратно - разпалва я повече. (Който пие горчиво-солената морска вода, той иска да пие още повече, и сред морето от вода, умира от жажда.) Човек често смесва противоположни неща, каквито са душевното на лаждение и духовната радост. Наслаждението фалшифицира имитира духовното утешение. То има широк спектър на дейс вие. Това не са само грубите чувствени удоволствия, но и на лажденията от друг, по-изтънчен порядък. Такива са например творческите и естетически наслади, които хората често бъркат духовни състояния. Но всички душевни наслаждения принадлежат към временното и земното и всички те са преходни. Те съз-дават настроение, но не състояние. Наслажденията могат да бъдат както явно порочни, така и от категорията на търпи мит» Някои от тях се възприемат (изглеждат) като отдих и награда з човека - като наслаждението от дружбата, семейните радости общението с природата...Но всички те са земни и ако станат цел на живота, приспиват духа.
Молитвата трябва винаги да принадлежи към духовни план у човека, защото тя е откъсване на ума и сърцето от земята и обръщането им към вечността. Това често се съпровожда от трудове и болки, както когато човек отделя залепнала превръзка от кръвотечаща рана. Затова внимателната молитва е най тежкия подвиг. В молитвата не е забранено да молим Бога за земни блага, но на тях не бива да се гледа като на самоцел, а единствено като на средство за поддържане на силите в земния ни път. Душевната молитва се явява изопачаване на самата същност на молитвата, независимо до каква степен на разгорещяване води и колко вдъхновена изглежда. Духът се пробужда само с покаяние и борба със страстите. С думата "покайте се" започнали своята проповед както Христос, така и Неговият Предтеча. Единственият път към Царството Божие се осъществява чрез покаянието. Извън него действат душевните, страстните сили.
Какво представлява православната икона? Иконата — това е проявление на Божията благодат на земята. В тази област не можем да внесем каквато и да било строга система. "Дух, идеже хощет дишет. Духът диша, където пожелае." /Йоан 3:8/ - казва Господ. Ние само ще посочим някои от признаците на православната икона, малко понятни за повечето наши съвременници. Образите на древните икони са величествени и строги. В случая няма място за сантименталност и ласкавост — тези проявления на душевността, сурогати на любовта. Духовната любов, отразена в образите на древните икони е строга и взискателна. Погледът на светците от тях ни гледа от вечността. Той сякаш обхваща цялата вселена. В него са отразени вечността и безкрайността. Няма и следа от примиреност с греха или снизходителност към него. Затова образите от древните икони са неразбираеми, чужди, а понякога направо страшни за плътския, привързан към страстите човек. Но в тази ненавист към греха, в тази безпощадна правда има едно желание, което изпълва всичко - спасението на човека. Истинската, духовна любов, отразена от древните иконописци е несъвместима с компромисите. На мнозина от съвременните хора това изглежда жестоко. Затова те казват: "Сурови, страшни образи." Иска им се иконата да ги ласкае, да "нежничат" с иконата. Духовната любов е неизмеримо по-дълбока от душевната. Тя повече съпреживява с нас, повече страда за нас. Тя сякаш безгласно вика от болка, не за нашите временни несгоди, а за нашата откъснатост от Бога, от източника на живота. Тя се страхува за нашата вечна гибел. Образите на древните чудотворни икони са строги, защото са прозроливи. Те виждат демонския свят, този свят на страшните врагове, ограждащи човека, свят на невидими убийци, виждат гнездото на греха - жилището на сатаната в човешкото сърце. Преданието говори, че Господ и Божията Майка никога не са се усмихвали - как може да се усмихва майката, която вижда, че тялото на детето и е обвито от змей, или, че то бълнува от тежка, мъчителна болест?
В католическите икони няма метафизически трагизъм. Там трагизма е земен, на душевните човешки преживявания. А по-често от всичко друго се среща човешката чувственост, това, което е насочено към земята. Рая и ада или са забравени, или са приравнени към земните понятия, пренесени са на земята. Там иконата гледа по земен начин, може би с добри очи, но вижда само земния свят. Пред такава икона грешникът, който не е преминал през огъня на покаянието, може напълно да се отдаде на душевни преживявания. Затова толкова често на Запад поетите възпявали Дева Мария като прекрасна дама, а рицарите я наричали кралица на своите сърца. Всичко това за православните звучи като страшно кощунство и подигравка със светинята. Тази душевна чувственост и сантименталност на католическите икони се възприема от подсъзнанието на човека като възможност за примирение с Бога без покаяние, без да променя себе си. Затова в католическата мистика толкова много се говори за възторжената любов и толкова малко за покаянието, за очистването на сърцето и за ежедневната жестока борба със страстите. Православното съзнание чувства в тези по човешки красиви, но в духовен план не възродени, а само нежно-сладникави образи, нещо съвършено чуждо. Тези едва ли не усмихващи се, а понякога те действително са усмихнати, лица на иконите, действат на грешника приспивно. В тях е капитулацията пред греха, примирението с него — а грешника обича когато на неговите безобразия гледат през пръсти.
В някои от католическите икони хората се влюбвали. В православна икона е невъзможно да се влюбиш, защото тук угасват всички страсти, тук се пробужда духа. Затова страстният и сластолюбив човек бърза да отмине такава икона. В древните икони няма нега, жалостивост и това, което може да се нарече приспиване на грешника. Който знае за ужаса на трансцендентното, демоничното зло, той няма за започне да успокоява грешника. Той по друг начин ще започне да гледа на земните страдания, които толкова малко означават в сравнение с вечността. Общението с Бога без стремеж към чистота на сърцето е невъзможно. А сърдечната чистота е невъзможна без покаяние и борба с греха. Затова е невъзможно прощение на грешника без неговата решимост да се бори със себе си, без да пролее, образно казано, своята кръв.
Древните чудотворни икони са едновременно близки и далечни за грешника. Тук е налице духовната любов, любовта към човека като образ Божий, и в същото време огромната дистанция, която отделя грешника от светостта. Човек чувства колко близък е до него Бог, и как той самият е далеч от Бога. Едно от свойствата на светостта е ненавист към греха. Светинята не може да се съедини със сквернотата и нечистотата. Лъчите на слънцето падат върху повърхността на блатото, но от това калта в него не се превръща в светлина. Иконата е светлина, която струи отдалече.
Погледа на лицата от древните икони изглежда отчужден, изолиран от света. Той не е устремен към молещия се, а някак минава повърхностно, или по-точно, през него (както лъчът, минавайки през стъклото се устремява в далечината). Той вижда човека на фона на вечността, в пресичащите се сфери на земните и духовните светове. Той вижда в сърцето на човека това, което сам той не вижда, а често се бои да го види. От образите на древните икони се страхуват демоните, пред тях се вълнуват и крещят бесноватите, тези, които сме привикнали да наричаме с общото име — душевно болни. Древната икона изглежда обхваната от невидим пламък, пламъка на Божията благодат.
източник:
http://pravoslavno-pomagalo.dir.bg/_wm/library/item.php?did=213083&df=258648&dflid=3&GDirId=b7c9c664d1e84ae84a3004ff5e915b88
източник:
http://pravoslavno-pomagalo.dir.bg/_wm/library/item.php?did=213083&df=258648&dflid=3&GDirId=b7c9c664d1e84ae84a3004ff5e915b88
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Главната епитимия на нашия век е търпението
2. само верността към Христа ще ни запази от печата на антихриста
3. И болката и радостта са дар от Христос или как лесният живот ни отдалечава от Христос
4. СВЕТО ПРИЧАСТИЕ
5. Захари Стоянов: „Не ви е чист косъмът, бай Аксаков!”
6. Клошарят и котето
7. Демокрация има в ада, а на небето - царство!
8. за суетнята
9. Молитва
2. само верността към Христа ще ни запази от печата на антихриста
3. И болката и радостта са дар от Христос или как лесният живот ни отдалечава от Христос
4. СВЕТО ПРИЧАСТИЕ
5. Захари Стоянов: „Не ви е чист косъмът, бай Аксаков!”
6. Клошарят и котето
7. Демокрация има в ада, а на небето - царство!
8. за суетнята
9. Молитва